БИЛКИТЕ ВЪВ ВСЕКИ ДОМ-2ч.

Важни алкалоиди от тази група са цитизинът, съдържащ се в листата на жълтата акация и в някои видове жълтуга; спартеинът, изолиран от различни видове бобови растения, а също от представители на сем. Лютикови, сем. Лободови и др.

Тропанови алкалоиди.
Те са характерни главно за видовете от сем. Картофови. Основни алкалоиди от тази група са атропинът, L-хиосциаминът, скополаминът. Те се съдържат в лудото биле, татула, бляна и др. Препаратите, получени от лудото биле, намират широко приложение като спазмолитични и болкоуспокояващи средства при стомашни и чревни колики, язви, жлъчни и бъбречни камъни, спазми на пикочните пътища и др.

 

Хиполинови алкалоиди.
Главен алкалоид от тази група е хининът, който се добива от кората на хиновото дърво. Хининът е специфично противомаларийно средство, но притежава и антипиретично действие. В хиновата кора се съдържат още към 25 други алкалоида, от които приложение намира само хинидинът за лечение на сърдечна аритмия.Хиновите кори се използуват за получаване на препарати с апетитовъзбуждащо действие, като например хиновото вино и хиновата тинктура.

Изохинолинови алкалоиди.
Тук се отнасят алкалоидите на опия, който представлява засъхнал и изсушен млечен сок,получен от нарязаните неузрели плодове на сънотворния мак. Опият съдържа до 25% алкалоиди. От него са изолирани около 30 алкалоида, от които по-важни са следните: морфин, наркотин, папаверин, тебаин, кодеин, нарцеин и др. В медицината широко се използуват морфинът, кодеинът и папаверинът. Изохинолинови алкалоиди се съдържат също така в змийското мляко, росопаса, киселия трън и др.

Индолни алкалоиди.
От тази група са алкалоидите, които се съдържат в моровото рогче.
Препарати от него намират приложение в акушеро-гинекологичната практика като тонизиращо матката средство при маточни кръвотечения. Индолни алкалоиди се съдържат освен това в листата на зимзелена, в семената от стрихноса и др. От корените на индийското растение рауволфия се добива алкалоидът резерпин, който намира широко приложение като понижаващ артериалното налягане препарат.

Пуринови алкалоиди.
Пуриновите алкалоиди се съдържат главно в кафето, чая и какаото.
Основни алкалоиди от тази група са кофеинът, теоброминът и теофилинът.

4.3.ТАНИНИ (ДЪБИЛНИ ВЕЩЕСТВА)

Танините са полимерни фенолни съединения с молекулно тегло от 1000 до 5000. Те са широко разпространени в растенията, но особено богати на тези вещества са представителите на семействата Върбови, Букови, Лападови, Розоцветни, Здравецови, Бобови,Устноцветни,Ерикови и др. Танините са главна действуваща съставка на лечебните растения от родовете Дъб, Очиболец, Кървавиче, Смрадлика и др. Най-често се натрупват в кората на ствола при дървесните видове, но също се съдържат в корените и корнищата, листата и стъблата на тревистите растения.
Природните дъбилни вещества се разделят на две големи групи: 1) кондензирани и 2) хидролизиращи се.

Кондензирани танини.
Те са полимери на катехините(флаванол 3) и лейкоцианидините (флавандиоли-3, 4) или съполимери на тези два типа флавоноидни съединения.Тук се отнасят танините, които се съдържат в кората на дъба,коренището на очебелеца, плодовете на черната боровинка, стръковете на камшика и др.

Хидролизиращи се танини.
Под действието на киселини те се хидролизират до по-прости фенолни съединения, като галова и елагова киселина и в зависимост от това се разделят на:
а) галотанини и б) елаготанини. Галотанините са естери на галовата или дигаловата киселина с глюкоза, при което към една молекула глюкоза могат да се присъединят до 5 молекули галова или дигалова киселина. В елаготанините захарите са гликозидно свързани с елаговата киселина, която няма свободна карбоксилна група и свързването е чрез фенолните хидроксилни групи. Богати на елаготанини са шикалките, листата на смрадликата, коренището на динката и др.
Танините се прилагат главно като затягащи (адстрингентни) средства поради тяхното уплътняващо действие върху тъканите и кръвоносните съдове. Те образуват върху външния пласт на лигавиците или кожата коагулационна мембрана, която предпазва тъканите и окончанията на сетивните нерви от дразненето на различни агенти. В резултат на това при възпаление на лигавицата на устата и храносмилателния тракт възпалението и болките намаляват, разширените кръвоносни съдове се свиват и лигавицата става непропусклива за токсични вещества. Билките, съдържащи танини, се прилагат при диарии, дължащи се на възпаление на чревната лигавица от неинфекциозен и инфекциозен произход. Танините, от една страна, обезвреждат микроорганизмите, като коагулират протоплазмата им, а, от друга, адсорбират отделените от тях токсини. За перорално (през устата) приложение се предпочитат билки, съдържащи предимно катехинови танини, тъй като те имат по-меко адстрингентно действие. За външна употреба при кожни заболявания (екземи, дерматити),потене на краката, хемороиди, а също и при възпаление на лигавицата на устната кухина се употребяват предимно билки, богати на галотанини.

4.4. ЕТЕРИЧНИ МАСЛА
Етеричните масла са сложни смеси от различни органични съединения. Притежават характерна миризма и са летливи. Те са твърде различни от тлъстите масла (мазнините), с които нямат нищо общо в химично отношение. Основната част от съединенията,които влизат в състава на етеричните масла, са от групата на терпените, които имат изопреноидна структура. В етеричните масла са установени само два класа терпеноиди — монотерпени и сесквитерпени. Наред с терпените в много етерични масла се съдържат и други алифатни и ароматни съединения— най-често производни на фенилпропана. Терпеноидите в етеричните масла са въглеводороди или техни кислородни производни — алкохоли, алдехиди, кетони, киселини, феноли, естери и лактони. Повечето от терпените са течности, но сред тях има и кристални вещества, които са разтворени в етеричното масло. Терпените могат да бъдат аци клични (алифатни) и циклични (хидроароматни) съединения.
В състава на едно етерично масло обикновено влизат десетки различни съединения, но най често едно от тях е основно и се съдържа в по-значително количество _ понякога и над 50%.
Например в ментовото масло основно съединение с ментолът, в анасоновото— анстолът и т. н. От етеричните масла досега са изолирани над 500 различни съединения.
Етеричните масла са много широко разпространени в растенията. То са характерни за редица родове и за някои семейства, например Борови, Хвойнови, Лаврови, Седефчеви, Сенникоцветни, Устноцветни, Сложноцветни и др. В растителнитетъкани етеричните масла са разположени в специални етерично-маслени клетки (сем. Лаврови) или в междуклетъчни вместилища от различен тип (сем. Борови, сем. Сенникоцветни и сем. Седефчеви). В представителите на сем. Устноцветни и сем. Сложноцветни етеричното масло с продуцира от външни епидермални жлези и се натрупва между клетъчната обвивка и кутикулата. Различните органи на едно и също растение най-често съдържат етерично масло с еднакъв състав, но са познати и някои изключения.
В етеричните масла се съдържат вещества с твърде разнообразни фармакологично действие, но лечебният ефект най-често зависи от основните съставки.
Етеричномаслените растения и етеричните масла, които се съдържат в тях, намират приложение при лечението на различни заболявания. От твърде широкия спектър на действие,което имат етеричните масла, ще бъдат посочени само най-основните типове:
1. Противовъзпалителното действие е характерно главно за етеричните масла, съдържащи азулени, като напр. етеричното масло на лайката, бялия равнец, белия пелин и др.
2. Отхрачващото действие е характерно за етеричните масла, които се съдържат в плодовете на някои растения от сем. Сенникоцветни, напр. анасон, резене и др., а също и в представители на сем. Устноцветни, напр. мащерка, риган и др. С отхрачващо действие са и етеричните масла, съдържащи цинеол, напр. евкалиптовото масло. Те имат пряко действие върху лигавицата на дихателните пътища, тъй като се излъчват през белите дробове, като увеличават бронхиалната секреция и облекчават отхрачването. Освен това фенолните съставки проявяват и антисептичен ефект.
3. Диуретичното действие е характерно за някои етерични масла, които дразнят бъбречните каналчета и предизвикват увеличаване на отделената урина. С такъв ефект е етеричното масло на хвойновите шишарки и плодовете на магданоза. Трябва да се има пред вид, че по-големи дози могат да предизвикват хематурия или анурия.
4. Спазмолитично действие имат етеричните масла от много растения, напр. цветовете на лайката, плодовете на кима, кориандъра и резенето, коренищата на акоруса и др. На това действие се дължи благоприятният ефект при стомашно-чревни заболявания, придружени с колики и болки.
5. Антисептичното действие е характерно за етеричните масла, съдържащи в по големи количества фенолони съединения, като напр. евгенол в карамфиловото масло, тимол в мащерката и много др. Дезинфекционното действие на разтвори от тези етерични масла е еднакво по сила с разтвор на фенол, имащ същата концентрация.
6. Жлъчегонно действие е установено за етеричните масла на ментата, ряпата и др.
За някои съставки на етеричните масла, като борнеол, фенхон,. пинен и терпинеол, също е доказано жлъчегонно действие.
7. Карминативното действие е присъщо на редица етеричномаслени растения от сем. Сенникоцветни, напр. кимион, анасон, резене, кориандър, копър и др.
8. Успокояващото действие е характерно за етеричното масло на дилянката, маточината, лавандулата, лайката и др.
9. Противоглистното действие е характерно за етеричното масло на сантониновия пелин и противоглистния хеноподий, а също и за етерични масла, съдържащи туйон, като напр. от вратига и др. Туйонът е силно токсичен и затова приложението при деца на етеричномаслени растения, съдържащи туйон, трябва да се избягва.
10. Дразнещи кожата и предизвикващи зачервяване са етеричните масла, които съдържат като главни съставки пинен и лимонен (терпентиново масло) или камфора, борнеол и цинеол. Зачервяване на кожата предизвиква и етеричното масло на синаповото семе. Тези етерични масла се предписват за външна употреба при ревматизъм, невралгии.
11. Дразнещото действие на някои етерични масла върху лигавицата на устата и храносмилателния тракт засилва слюнчената и стомашната секреция, с което се подобрява храносмилането. На това действие се дължи употребата на редица етерично-маслени растения като подправки (канела, карамфил, джоджен и др.).
Етеричните масла намират голямо приложение и като ароматизиращи средства за подобряване вкуса и аромата на лекарствени препарати и хранителни продукти. Някои етерични масла, като лавандуловото, розовото, лайкового, ментовото, здравецовото и др., имат много голямо значение за парфюмерията и козметиката.

4.5. ПОЛИЗАХАРИДИ
Полизахаридите са високомолекулни полимери, в състава на които влизат разнообразни монозахаридни компоненти в различни съчетания и количества. Те се съдържат във всички растителни части, но в най-голямо количество като резервна вещества се натрупват в подземните органи.
Разделят се на две основни групп: хомополизахариди и хетерополизахариди.
Хомополизахариди. Те са изградени от едни и същи захарни единици. Към тази група се отнасят амплопектинът — главна съставка на повечето нишестета, инулинът — водно разтворим полизахарид, характерен за представителите на сем. Сложноцветни, целулозата — главен структурен материал на клетъчните обвивки, лихенинът— характерен за лишеите, и др.
Хетерополизахариди. Те се образуват от две или повече разнородни захарни единици. Към тях се отнасят пектините, гумите и слузните вещества, а също агарът и алгиновата киселина, които се съдържат във водораслите. Тук спадат и различните видове хемицелулоза.
От групата па хетерополизахаридите с най-изразено лечебно действие са слузните вещества.
Те са основна съставка на редица билки, като напр. лененото семе, грудките от салеп, корените на ружата, листата на подбела и др. Намират приложение при стомашни и чревни възпаления (гастрити и ентероколити), а също като смекчаващо средство при възпаление на дихателните пътища. Върху възпалената лигавица те образуват защитна покривка, предпазваща сетивните нервни окончания от дразнещите вещества, с което подпомагат оздравителния процес. Слузните естества имат свойството да набъбват във вода и да образуват вискозни разтвори. Приети през устата, те са едно от най-добрите средства за активиране перисталтиката на червата при хроничен запек.Трябва да се знае обаче, че приети в малки дози могат да покажат и обратен ефект — като затягащо средство, поради свойството им да поглъщат течности.
Слузните вещества на видовете от род Жиловлек притежават антибактериално и антивирусно действие. Някои слузни вещества и гуми намират приложение и като добри емулгатори и свързващи средства във фармацевтичната технология.

5. ИЗПОЛЗУВАНЕ НА БИЛКИТЕ ПРИ РАЗЛИЧНИ ЗАБОЛЯВАНИЯ 5.1. БИЛКИ. ИЗПОЛЗУВАНИ ПРИ БОЛЕСТИ НА ХРАНОСМИЛАТЕЛНАТА СИСТЕМА
При лечние на болестите на храносмилателната система както в народната, така и в научната медицина много често се използуват лечебни растения, които посредством стимулиране на секреторната и двигателната функция на различии части от храносмилателната система подобряват храносмилането и улесняват изпразването на червата. Широко се прилагат растения с апетитовъзбуждащо, жлъчегонно, слабително, очистително и други действия.
При заболявания на органите на храносмилателната система се използуват растения с противовъзпалителни, болкоуспокояващи и други свойства, които могат да подпомогнат лечението на гастрита, язвената болест, ентерита, колита, ентероколитите, възпаленията на жлъчните пътища и други заболявания.

5.1.1. БИЛКИ С АПЕТИТОВЪЗБУЖДАЩО И СТИМУЛИРАЩО СТОМАШНАТА СЕКРЕЦИЯ ДЕЙСТВИЕ

За лечение на безапетитието от незапомнени времена се използуват растения, съдържащи горчиви вещества. и сега в терапията за стимулиране на апетита все още основно място заемат извлеците от горчиви билки и лекарствата, приготвени от съдържащите се в тях горчиви съставки.
Горчивият вкус на растенията отдавна се е приемал като показател за тяхното лечебно и отровно действие. Цената на горчивите билки е била твърде висока. Едно от народните имена на червения кантарион например на немски е Tausendguldenkraut (т. е. трева за хиляда гулдена). Отначало като апетитовъзбуждащи са използувани и растения, съдържащи силно действуващи и отровни горчиви съставки (алкалоиди, гликозиди и др.). Сега широко приложение намират растенията, чийто горчив вкус се определя най-често от сесквитерпенови лактони. Някои горчиви растения съдържат и ароматни съ ставки, които им придават допълнителни апетитовъзбуждащи и стимулиращи стомашната секреция свойства. Горчивите билки имат и други полезни действия: нервноуспокояващо (хмел), общо стимулиращо (пелин), жлъчегонно (цикория), диуретично (жълтуга и магданоз) и др.
Горчивите вещества дразнят вкусовите папили на езика н по рефлекторен път стимулират секретариата и двигателната функция на храносмилателната система и па първо място— стомашната секреция. Извлеците от горчиви билки се оценяват толкова по-високо, колкото по-голям е техният индекс на горчивина (т. е. когато горчивият им вкус се долавя при по-голямо разреждане).
За да могат горчивите вещества да окажат своето апетитовъзбуждащо действие, техният вкус не трябва да се притъпява. Апетитовъзбуждащите чаеве не се подслаждат.
При употребата на апетито-възбуждащи чаеве (както във всички случаи на лечение с растителни или синтетични лекарства) трябва да се има пред вид голямото значение на приложената доза. Най-добър стимулиращ апетита ефект се получава с малки количества горчиви вещества, приети 30 мин преди хранене. При по-голяма доза се получава по-слаб ефект. Много големите количества горчиви вещества могат да предизвикат повръщане или да забавят храносмилането. Към действието на горчивите вещества може да се привикне.
При честа употреба например на бира горчивите вещества загубват своето действие. Току-що откъснатите растения дават по-силен ефект. При съхранение някои горчиви съставки на растенията излитат (етеричните масла) или се разграждат (ненаситените лактони) и билките загубват горчивия си вкус. При индустриалната преработка на билките се прилагат методи, които могат да инактивират хидролизиращите ферменти и по този начин да запазят горчивите съставки на растенията.

Червен кантарион — Centaurium erythraea Rafn (Erythraea centaurium Pers., Centaurium umbellatum Glib.)

Сем. Тинтявови— Gentianaceae

Описание.
Тревисто едногодишно или двегодишно растение с изправено, разклонено в горната си част стъбло (прил. 2). Стъблените листа са срещуположни, елипсовидни, целокрайни, а приосновните образуват розетка от обратно яйцевидни, стеснени към основата си листа.Цветовете са розовочервени,дребни,събрани в щитовидни съцветия на върха на стъблото. Чашката и венчето са петделни и сраснали в дълга тръбица. Тичинките са 5.Плодът е многосеменна кутийка.
Цъфти от юни до септември.
Разпространение.
Расте по сухи и тревисти места, ливади и горски поляни в цялата страна.

Употребяема част.
За лечебна цел се използуват цъфтящите стръкове (Herba Centaurii), отрязани на около 15—20 см от върха.

Химичен състав.
Растението съдържа горчивите вещества генциопикрозид -секоиридоиден гликозид, еритроцентаурин и до 1 % алкалоиди, главният от които е генцианин, производно на пиридина. Доказано е наличието на флавоноидни вещества и аскорбинова киселина.
Действие.
Билката има апетитовъзбуждащо действие,тонизира стомаха и стимулира отделянето на стомашен сок, жлъчка и панкреатичен сок. Преписва й се и газогонно действие.В миналото е използувана за лечение на маларията, тъй като може да понижи температурата при трескави състояния.
Експериментално е доказано, че съдържащият се в растението генциопикрозид има противоглистно действие.
Приложение.
Прилага се при безапетитие, възпаление на стомаxa с намалено отделяне на стомашен сок, запек с газове, болезнени диспепсии, възпаление на черния дроб, анемия, чревни паразитози, трескави състояния, диабет. Външно се прилага при бавно заздравяващи рани. В научната медицина се използува спиртен извлек от надземната част на растението (тинктура) в различни комбинации с други горчиви съставки.

Начин на употреба.
От надземната част на растението се приготвя запарка(1чаена лъжичка от билката на 200 см3 гореща вода), която се изпива на три пъти, 1/2 час преди ядене. Може да се направи и извлек с вино, като 60 г билка се накисва в 1 л вино за 8 дни, след което се прецежда и се държи на хладно. Пие се по една винена чаша преди ядене — при анемия и след тежко боледуване.
Запарката от дрогата се прилага и външно за компреси при бавно заздравяващи рани и при косопад.Понякога външно се прилага и счукана билка,смесена със зехтин.

Жълта тинтява — Gentiana Iutea L.

Сем. Тинтявови— Gentianaceae
Описание.
Многогодишно тревисто растение с месесто дебело коренище (прил. 3). Корените достигат на дължина до 1 м, отвън са кафяви, а вътре жълтеникави. Отначало растението образува само листна розетка и едва след третата година се развива до 1,5 м високо,изправено,неразклонено стъбло.Цялото растение е голо(без власинки),синкавозелено.
Листата са срещуположни, елипсовидни до яйцевидно елипсовидни, целокрайни, надлъжно надиплени, с дъговидно жилкуване. Приосновните листа са до 30 см дълги и 15 см широки, с дръжки. Стъбловите листа са по-дребни, с къси дръжки или приседнали, а най-горните са сраснали в основата помежду си. Цветовете са златистожълти, събрани в многоцветни прешлени в пазвите на най-горните 3—7 двойки листа. Венчето е до 2,5 см дълго, с къса тръбица и 5, по-рядко 6—9 широко разперени, линейни, остри дялове. Тичинките са 5.
Плодът е многосеменна продълговата кутийка.

Разпространение.
Расте по влажни каменливи склонове и скални полянки към горната граница на гората, най-често между 1600 и 2200 м надморска височина.
У нас се среща в Централна Стара планина, Средните Родопи, Рила и Пирин.
Поради хищническото й събиране в миналото жълтата тинтява е застрашена от изчезване и затова е обявена за. защитен вид. Събирането на корени от естествените находища е забранено.

Употребяема част.

Използува се коренът(Radix Gentianae), който се изважда през есента и веднага се изсушава,за да не ферментира, тъй като съдържа значително количество захари (около 20%).

Химичен състав.

Съдържа около 3% горчиви глнкозиди. Основният гликозид е генциопикрин, който притежава сравнително по-нисък индекс на горчивина. Около 5 пъти по-горчив е амарогенцинът. В корените се съдържат още пектин, дъбилни и слузни вещества, а също и алкалоидът генцианин.
В България са разпространени още 13 вида тинтява, някои от които могат да се използуват вместо жълтата тинтява самостоятелно или в комбинация с други
горчиви растения.
Петниста тинтява (Gentiana punctata L.). Тя е с жълти цветове, но с множество
по-тъмни точковидни петна по венчето,което е петразделно, най-много до 1/4 от дължината си.Разпространена е нарядко из влажни каменливи места и скални поляни в Централна Стара планина, Рила, Витоша и Пирин. Според проведените у нас изследвания корените на този вид са близо 4 пъти по горчиви от тези на жълтата тинтява.
В българската народна медицина често се използуват и тинтяви със сини
цветове, от които се употребяват предимно стръковете.

Синя тинтява (Gentiana cruciata L.).
Цветовете са разположени по няколко в пазвите на продълговати или тясно елипсовидни листа. Венчето е около 2,5 см дълго, на върха четириделно. Разпространена е из храсталаци, горски поляни и по каменливи склонове в планинските области на цялата страна. Този вид е едно от най-популярните растения в нашата народна медицина.

Горска тинтява (Gentiana asclepiadea L.).

Тя е до 60 см високо растение с яйцевидно ланцетни листа,на върха постепенно-заострени. Венчето е 4—5 см дълго, на върха петделно. Разпространена е из храсталаци и край горите във всички по-високи планини,

Действие.
Жълтата тинтява е най-горчивото растение от употребяваните в научната медицина апетитовъзбуждащи билки. Спиртните разтвори са по силно горчиви, тъй като не всички съставки се извличат с вода.
Билката тонизира цялата храносмилателна система—засилва отделянето на слюнка, стомашен сок, жлъчка и други храносмилателни сокове и подобрява храносмилането. Има слабо температуро-понижаващо и глистогонно действие.
Експериментално е установено,че активира производството на бели кръвни клетки, което може да се отрази благоприятно на имунната защита на организма.
Приложение.
Прилага се при безапетитие, лошо храносмилане, колики, запек, отпадналост след тежко боледуване, анемия, жълтеница, пясък в бъбреците, глистни заболявания. От някои народи се използува при ревматизъм, подагра и малария.
Начин на употреба.
Прилага се под формата на отвара,приготвена от 1/2—1 чаена лъжичка ситно нарязани корени в 1/2 л вода.Приема се по 1 кафена чашка преди ядене. Използуват се и настойки във вино или ракия.

Синя метличина — Centaurea су anus L.

Сем. Сложноцветни — Asteraceae (Compositae)
Описание.
Тревисто едногодишно растение (прил. 1), високо до 1 м, с разклонено стъбло, покрито с власинки, които му придават белезникав цвят, с целокрайни, линейно ланцетни листа. Цветовете са сини, събрани в единични цветни кошнички, външните са фуниевидни, а вътрешните са тръбести.
Цъфти в началото на лятото.

Разпространение.

Расте като плевел сред посевите и по тревисти места.
Разпространено е в цялата страна.

Употребяема част.
За лечебна цел се използуват само сините цветове (Flores
Cyani), без обвивните листчета на кошничката. Сушат се на сянка или в сушилни, защото цветовете избледняват при сушене на слънце и загубват терапевтичната си стойност.
Химичен състав.
Цветовете съдържат антоциани (гликозида цианин), кума-рини (цихорнин, който е гликозид на ескулетина), флавоноиди, горчивия гликозид центаурин, слузни вещества, микроелементи и др.
Действие.
Апетитовъзбуждащо, жлъчегонно, диуретично.
Приложение.
Препоръчва се при безапетитие, лошо храносмилане, магарешка кашлица, ангина,възпаление на бъбреците, чернодробни и жлъчни заболявания, възпаление на очите и др.

Начин на употреба.
От цветовете се прави запарка, като 1 чаена лъжичка от тях се заливат с 250 см3 вряща вода.След като изстине и се прецеди,запарката се изпива на три пъти преди ядене. Използуват се и течни екстракти с 40°алкохол . Билката се прилага и външно при заболявания на кожата и за промивка при възпаление на очите.
В народната медицина се използуват и други видове метличина, а именно:
Centaurea diffusa Lam. и Centaurea stoebe L. — при треска и диария.

Пресечка — Cnicus benedictus L.

Сем. Сложноцветни — Asteraceae (Compositae)
Описание.
Едногодишно, силно разклонено, паяжино влакнесто растение (прил. 4).
Стъблото е 10—60 см високо с множество приповдигащи се клонки. Листата са продълговати, пересто нарязани, бодливо назъбени, отдолу със силно изпъкнала мрежа от белезникави жилки;приосновните са до 20 см дълги,с дръжки,а стъблените са последователни, постепенно намаляващи по размери и по-слабо нарязани, приседнали, полустъблообхващащи до леко низбягващи; най-горните листа са яйцевидно ланцетни и сближени под съцветията. Цветните кошнички са широко яйцевидни, до 2—3 см в диаметър, разположени единично на върха на стъблото и разклоненията. Външните обвивни листчета на кошничката са яйцевидни, на върха удължени в бодил. Всички цветове са тръбести, жълти; външните са безплодни, триделни, а вътрешните са двуполови, петделни, с тесни дълги дялове. Плодовете са цилиндрични,надлъжно наребрени, жълтокафяви, 6—8 мм дълги. Хвърчилката е двуредна с по 10 четинки във всеки кръг.
Разпространение.
Расте по сухи тревисти места. У нас се среща по Черноморското крайбрежие, Странджа, Източни и Средни Родопи, Югоизточна България и южната част на Струмската долина.
Употребяема част.
Използуват се стръковете (Herba Cardui benediciti), събрани по време на цъфтеж заедно с приосновните листа.

Химичен състав.
Билката съдържа горчивия сесквитерпенов лактон кницин, слузни вещества, смоли, дъбилни вещества и др.

Действие.
Пресечката тонизира функциите на стомаха, възбужда апетита, засилва жлъчната секреция, подобрява храносмилането.Тя предизвиква изпотяване и понижава температурата при трескави състояния,засилва диурезата. Приписва й се способността да улеснява излъчването на пикочна киселина. Експериментално е установено, че подобрява кръвообращението в някои съдови области, стимулира работата на сърцето, успокоява централната нервна система.

Приложение.
Дрогата се прилага при безапетитие, лошо храносмилане, отпадналост след тежко боледуване, анемия, жълтеница, някои бъбречни и трескави състояния. Прилага се също като успокояващо средство при кашлица, астма, невралгични болки, ревматизьм, някои кожни заболявания (бавно заздравяващи рани и др.). Плодчетата се прилагат при запек. Сокът от растението в прясно състояние се използува при ухапване от насекоми.
Корените се прилагат при рани, отоци и др.

Начин на употреба.
Използува се отвара или запарка от билката (5—10 г на 100 см3 вода), която се изпива на 3 пъти за 1 денонощие. За външна употреба се прилага пресният сок от растението или стръкове, накиснати за 10 дни в бяло вино в съотношение 1:50. Прилага се и отвара от корените.

Бял пелин — Artemisia absinthium L.

Сем. Сложноцветни — Asteraceae (Compositae)
Описание.
Многогодишно сребристосиво тревисто растение със своеобразен приятен аромат и силно горчив вкус (прил. 5). Стъблото е 40—120 см високо, в горната част разклонено, в основата вдървеняло. Приосновните листа са 2 до 3 пъти пересто разсечени, разположени на дълги дръжки, а стъбловите — двойно пересто разсечени, с къси дръжки до почти приседнали, без ушички при основата си или в зоната на съцветието са триделни до цели.
Листата от двете страни са покрити със сребристи копринести власинки. Съцветията са сложни метлици, изградени от многобройни едностранни гроздчета, които са съставени от кълбовидни, около 3—4 мм в диаметър, увиснали цветни кошнички. Всички цветове са тръбести, жълти, без чашка, разположени върху влакнесто съцветно легло. Плодът е около 1 мм дълъг, кафяв, продълговат, заострен, без хвърчилка или коронка.
Цъфти от юли до септември.
Разпространение.
Расте по тревисти и каменисти места, из храсталаци и градини, покрай огради и пътища в цялата страна, главно в равнините и предпланините.

Употребяема част.

Използуват се цъфтящите облистенн връхни части(Herba Absinthii), отрязани на около 25 см от върха. Събират се в началото на цъфтежа.
Да не се смесва с черния пелин — Artemisia vulgaris L., на който листата отгоре са тъмнозелени,голи,а отдолу бели;цветните кошнички са продълговато елипсовидни, изправени;съцветното легло е голо и цветовете са червеникави.
Химичен състав.
Стръковете на белия пелин съдържат 0,5—2% етерично масло (Oleum Absinthii). Основни компоненти на маслото са кислородни производни на бициклични терпени — алкохолът туйол и кетонът туйон. На тях се дължи благотворното действие на билката при стомашни колики и лошо храносмилане, по в по-големи дози тези вещества са отровни. В етеричното масло освен това се съдържат и редица други съединения,между които моноцикличният терпен феландрен, бицикличният сесквитерпен кадинен и азуленовият сесквитерпен хамазуленоген, който на въздуха се окислява до хамазулен-известен с противовъзпалителното си действие. В дрогата се съдържа и горчивото вещество абсинтин, в структурата на което има азуленов пръстен. При разцепване на абсинтина се образува артабсин.Това вещество най-напред е било наречено прохамазуленоген,тъй като при дестилация с водни пари дава оранжевия хамазуленоген, който под действието на кислорода се превръща в синия хамазулен.
У нас се срещат още 12 вида пелин, от които в народната медицина се използуват: черният пелин-Artemisia vulgaris L.,като апетитовъзбуждащо средство,за заздравяване на рани и др.:камфоровият пелин — Artemisia albaTurra (A. lobclii All., A. camphorata Vill.) ,едногодишният пелин — Artemisia annua L.,и примоpският сантонинов пелин — Artemisia santonicum L. (при глисти). Като лечебни растения приложение намират и някои култивирани из градините видове:Artemisia uraouncmus L.-тарос, употребяван главно като подправка, и Artemisia abrotannm L.. отглеждан предимно като декоративно растение (използува се при нередовна менструация, при глисти).
Действие.
Пелинът е едно от най-често употребяваните растения в балканската народна медицина. Използувал го е още Хипократ. Експериментално е доказано, че съдържащите се в растението горчиви вещества (абсинтин) тонизират мускулатурата на храносмилателните органи, увеличават отделянето на храносмилателни сокове и подобряват храносмилането. Съдържащите се в етеричното масло съставки (туйон, тупол и др.) възбуждат централната нервна система подобно на камфората. Хамазуленът има противовъзпалително действие и способността да премахва спазмите на гладкомускулните органи (стомах, бронхи и др.).

Приложение.
Нашата медицина използува широко билката при гастрит и други възпаления на стомаха, чернодробни и жлъчни заболявания, при лош дъх в устата, при анемия, безсъние, чревни паразити, нередовна менструация, гръдна жаба, бронхиална астма, екземи, рани, ухапвания от насекоми и др. Стръковете се поставят в шкафовете между дрехите за ароматизирането им и срещу молци.
Дрогата намира приложение и при много други заболявания.
Продължителната употреба на билката може да предизвика атоничен запек. Тя не трябва да се дава на кърмачки (млякото става горчиво).Не е подходяща при болни с мозъчни кръвоизливи и при язвена болест. Спиртните разтвори от растението, в конто са извлечени туйон, туйол и други вещества, са отровни.Те предизвикват гърчове, храносмилателни, чернодробни и бъбречни увреждания, халюцинации и др. През миналото столетие в Русия са описани отравяния с т. нар.„пелинова водка", протекли с епилептични гърчове.Във Франция от 1915 г. е забранена употребата на аперитива „Абсент", ароматизиран с пелин, поради голямата му токсичност.
Начин на употреба.
Най-често се прилага извлек, приготвен от 1 чаена лъжичка билка, накисната за 2 часа в 300 см3 вода. Той се приема по 1 кафена чашка преди обед и вечеря. Използува се и запарка от билката.

Аир (акорус) — Acorus calamus L.

Сем. Змиярникови — Araceae

Описание.
Многогодишно блатно тревисто растение (фиг. 6) с хоризонтално пълзящо коренище, дълго до 1,5 м и до 3 см в диаметър, с триръбесто стъбло и линейно мечовидни листа с успоредно жилкуване, дълги до 120 см. Съцветието е цилиндрично, към върха леко заострено, обагрено в жълто и е разположено сякаш странично на стъблото. Плодът е суха червена ягода. Цялото растение, особено коренището, има силна и приятна миризма.
Цъфти от юни до август.
Разпространение.
Расте по мочурливите места и блата в Софийско, Казанлъшко и Варненско (пренесено).
Употребяема част.
За лечебна цел се използува коренището (Rhizoma Calami), което се събира през есента, най-често се обелва и разцепва по дължина.
Допуска се употреба и на необелени коренища.

Химичен състав.
Коренището е богато на етерично масло (от 1,5 до 4,5%), което се състои от двупръстенни терпени и техни кислородни производни — а -камфен, а -пинен, борнеол, моно- и бициклични сесквитерпени — каламен, каламенол, акоренон и др. Съдържа веществото азарон, което има канцерогенно действие. Някои „хромозомни раси" от този вид (4 n) не съдържат азарон.Освен етерично масло в коренището се съдържат горчивият гликозид акорин, дъбилни вещества и др.
Действие.
Способността на горчивия гликозид акорин да възбужда рефлекторно стомашната и жлъчната секреция, да увеличава количеството на урината и да оказва противовъзпалително действие е потвърдена експериментално. Извлеци от коренището понижават артериалното налягане и действуват болкоуспокояващо, отхрачващо, противогъбично и дезинфекционно.

Приложение.
Използува се апетитовъзбуждащото и противовъзпалителното действие на билката при възпаление на стомашната лигавица, язва и лошо храносмилане. Дрогата се прилага и при диария, жълтеница, кашлица, анемия, нередовна менструация, зъбобол. Дъвкането на корените предизвиква гадене и повръщане, поради което се използува за отказване от тютюнопушене.
Приписва им се противогърчово действие и способността да подобряват зрението и паметта. Влиза в състава на препаратите неутрацид и викалин —-за лечение на язвената болест.
Начин на употреба.
Прилага се запарка от 3—4 г стрито коренище, залято с 250 см3 вряща вода. Запарката се приема топла, половин час преди ядене.
Прилага се и спиртен извлек (тинктура) от растението по 50 капки преди ядене като апетитовъзбуждащо средство. Външно се прилага извлек, приготвен от 20 г корени на 1 литър вода — за компреси. Може да се комбинира с други растения.

Водна детелина (блатен трилистник, горчивче)— Menyanthestrifoliata L.

Сем. Воднодетелинови — Menyanthaceae
Описание.
Многогодишно блатно тревисто растение с дълго, пълзящо, начленено коренище, дебело 1 —1,5 см. Цветносното безлистно стъбло е високо от 15 до 35 см. Листата с дълги дръжки са прикрепени направо за приповдигащата се част на коренището; петурата им е разделена на 3 обратно яйцевидни или елипсовидни листчета, 3—10 см дълги и 1,5—3 см широки. Съцветието е гроздовидно. Цветовете са бледорозови или бели с петлистна чашка и фуниевидно венче с петделна коронка. Плодът е едногнездна яйцевидна кутийка, разпукваща се на две половинки.
Цъфти от юни до август.
Разпространение.
Расте из заблатени места, мочурливи ливади и торфища предимно в планинския и по-рядко във високопланинския пояс на Западните и Средните Родопи, Рила, Витоша, Западна Стара планина (Петрохан), Южен Пирин (Папазчаир), а също и под 1000 м надморска височина в Самоковско и Станкедимитровско.
Употребяема част.
Използуват се листата (Folia Menyanthidis, Folia Trifolli
fibrini), събрани в края на цъфтежа с дръжки, не по-дълги от 3 см.
Химичен състав.
Листата на водната детелина съдържат горчиви гликозиди от иридоиден тип — логанин (мелиатин), сверозид, ментиафолин, фолиаментин и дихидрофолиаментин. От дрогата са изолирани и флавоноидните гликозиди рутин, хиперин и трифолин. Установен е алкалодът генцнанин. Съдържат се 3—7% дъбилни вещества, тлъсто масло, витамин С, каротен и др.
Действие.
Билката има апетитовъзбуждащо действие. Приписва и се способността да успокоява централната нервна система.
Приложение.
Съдържащите се в листата горчиви гликозиди определят приложението на билката като апетитовъзбуждащо,общотонизиращо и подобряващо храносмилането средство.Използува се и при захарна болест,подагра,ревматизъм, глистни и трескави заболявания и др. В животновъдството се прилага против опаразитяване и за подобряване на апетита.
Начин на употреба.
Прилага се като запарка. Дозата за 1 ден (приета на 3 пъти половин час преди ядене) е 2 чаени лъжички билка, залята с 250 см3 вряща вода. Влиза в състава на апетитовъзбуждащи, жлъчегонни и други билкови чаеве.
Като апетитовъзбуждащи, общоукрепващи при пролетна умора и противоанемични средства се използуват и други растения: глухарче (Taraxacum officinale Weber), синя жлъчка (Cichorium intybus L), лечебна очанка, (Euphrasia officinalis L.), бял оман (Inula helenium L.), пчелник (Marrubium vulgare L.).

Хмел — Humulus lupulus L,

Горчивият вкус на хмела се използува в хранителната и пивоварната индустрия. Неговото апетитовъзбуждащо действие отслабва при честа употреба.

Хрян — Armoracia rusticana P. Gaertn. (Cochlearia armoracia L.).

Етеричното масло на хряна дразни вкусовите рецептори, възбужда апетита, засилва секрецията на храносмилателните жлези. Притежава известно газогонно и диуретично действие. Приписва му се ефект и при захарна болест.
За лечение на безапетитието се прилагат и много други растения - лайка, бреза, метличина, росопас, здравец, исоп, лавандула, мента, риган, върба, арника и др.

Апетитовъзбуждащо действие имат и много растителни храни и подправки-чесън, лук, праз, ряпа, магданоз, артишок и др.
Апетитовъзбуждащото действие на билките се получава, ако се приемат 1/2 час преди ядене.

5.1.2. БИЛКИ, КОИТО СЕ ПРИЛАГАТ ПРИ ЯЗВЕНА БОЛЕСТ, ГАСТРИТ И ХИПЕРАЦИДИТЕТ

Язвената болест е често срещано страдание, което не намалява през последните години,въпреки че сега ние знаем повече относно причините,които го предизвикват, и можем по-добре да го лекуваме. Очевидно някои фактори, които предизвикват и поддържат язвите в активно състояние, продължават да действуват неблагоприятно — нервно свръхнапрежение, преумора, стресови реакции, нередовно и нерационално хранене и др.
Лечението на язвената болест е сложно, комплексно и изисква компетентната намеса на лекар. Лечебните растения намират място в това лечение като помощни средства за намаляване, подтискане или в най-добрия случай отстраняване на някои от проявите на язвената болест.
За лечение на язвената болест се използуват растения: а)които могат да ускорят заздравяването и епителизирането на язвите,на първо място съдържащите флавоноиди и витамини (С и Р) растения-звъника, жиловлек, зарасличе, жълтуга, шипка, невен и др.;
б) които съдържат слузни вещества или които предизвикват обилно отделяне на слуз от стомашните жлези и по този начин пред-пазват лигавицата на стомаха и дванадесетопръстника от дразнещото действие на храната и на солната киселина — ленено семе, салеп, медуница, лечебна ружа, слез, исландски лишей и др.;
в) които имат противовъзпалително, болкоуспокояващо и спазмолитично действие — мента, лайка, риган, босилек, градински чай и др.;
г) които улесняват изпразването на стомаха и поддържат редовното изпразване на червата — слабителни и др.
Много други растения могат да бъдат полезни при язвената болест със своите нерноуспокояващи, подтискащи паренето и уригването,местно и общо болкоуспокояващи и други свойства.

Жълт кантарион (звъника)—Hypericum perforatum L.

Сем. Звъникови—Hyperieaceae (Guttiferae)
Описание.
Многогодишно тревисто растение, високо 30—100 см, с изправено, голо, cилно разклонено в горната си част стъбло, с две надлъжни ребра (прил. 7). Листата са срещуположни, без дръжки, приседнали, овално елипсовидни до овално ланцетни, целокрайни, дълги 1—3 см.Гледани срещу светлината,те са пунктирани (перфорирани) поради наличието на вместилища с етерично масло. Цветовете са жълти, събрани на върха на стъблото в съцветие — метлица. Чашката се състои от 5 продьлговато заострени, свободни, целокрайни листчета. Венчето има 5 яркожълти листчета, два пъти по-дълги от тези на чашката. Тичинките са много, сраснали в основата си в 3 снопчета. Плодът е яйцевидна тригнездна кутийка.
Цъфти от май до септември.
Разпространение.
Расте из цялата страна по тревисти места, из храсталаците и сечищата, край пътищата и из низите. В нашата страна се срещат около 22 вида звъника.
При събирането на жълтия кантарион той трябва да не се смесва с други видове, които приличат на него: четириръбестата звъника — Hypericum tetrapterum Fries (Hypericum qiiad-rangulum L.), която има четириръбесто кухо стъбло; мъхестата звъника — Hypericum hirsutum L., на която стъблото е обло, но мъхесто н без надлъжни ребра, а чашелистчетата, наблюдавани под лупа, са с жлезисти реснички.

Употребяема част.
Надземната част (Нerbа Hyperici) се събира в началото или през времето на цъфтенето чрез отрязване на облистените стъбла с цветовете и пъпките на около 20 см от върха. Не трябва да се събират прецъфтели стръкове.

Химичен състав.
Растението съдържа 0,5% хиперицин и псевдохиперицин, които са кондензирани антрахинонови производни. Намерени са също флавоноидите хиперозид (около 1%), рутин, кверцитрин, изокверцитрин,кверцетин и др., смолисти вещества (до 10%), 6—12% катехинови дъбилни всшества, до 0,10% етерично масло — оцветено в зелено и съставено предимно от сесквитерпени, коротен, никотинова киселина, ксантони и др.

Действие.
Изброените съставки на билката определят нейните разнообразни и много полезни свойства — противовъзпалително, про-тивомикробно, адстрингентно, ранозаздравяващо и противоязвено действие, тонизиране на нервната система, подчертан кръвоспиращ ефект чрез уплътняване на капилярната стена, подобряване на оросяването на сърдечния мускул,засилване на сърдечната дейност,леко повишаване на артериалното налягане, диуретичен ефект.
Приложение.
Жълтият кантарион е една от най-често употребяваните от дълбока древност досега и изключително полезна билка. С изолирани съставки или извлеци от дрогата са получени препарати за лечение на голям брой страдания.
Забележително добре се повлияват възпалителни заболявания нахраносмилателните органи и смущения в храносмилането-язвена болест на стомаха и дванадесетопръстника, остри и хронични гастрити, ентероколити, парене, лошо храносмилане, диария и др. Наличието на хиперицин, псевдохиперицин и етерично масло в дрогата е основна предпоставка за противовъзпалителното, адстрингентнотo и ранозаздравяващото действие както при изброените заболявания, така и при изгаряния, замърсени гнойни и бавно зарастващи рани по кожата и лигавиците.
Флавоноидите в билката й придават капиляротонизиращ ефект, който е от значение при много заболявания, придружени с кървене, възпаление, отоци и др. -хемороиди, обилна менструация, ревматизъм, колити, изгаряния и др.
При възпаления на венците и на устната лигавица запарка от дрогата може да замени вносната билка ратания.
Флавоноидннте съставки подобряват и сърдечната дейност, като разширяват кръвоносните съдове на сърцето, засилват неговите съкращения, леко повишават артериалното налягане и действуват диуретично. Именно затова дрогата влиза в състава на много препарати за лечение на сърдечно-съдовизаболявания, особено атеросклероза, разстройства в кръвообращението;изгаряния, възпаление на пикочния мехур, ревматизъм и др.
Билката е полезна и при болни с депресия и неврологични страдания, както и при изтощение след тежко боледуване.Тя подобрява общото състояние на болния, теглото се увеличава, напрежението, безсилието и страхът изчезват.
Успокояващото действие се засилва при комбинирането и с хмел.
Съдържащият се в растението хиперицин предизвиква сенсибилизиране към слънчево облъчване, затова болните, които употребяват дълго билката или нейни препарати,трябва да избягват по-продължително излагане на кожата на въздействието на слънчевите лъчи.
Начин на употреба.
Съществуват различни предписания за приготвяне на запарки и отвари от билката. Вътрешно тя се приема най-често като запарка, приготвена от една супена лъжица ситно счукана билка на 250 см3 вода. След като ври 10—15 минути, запарката се прецежда и след изстиване се изпива за 1 денонощие. За лечение на язвената болест у нас се използува и запарка от 1 супена лъжица билка на 1 л вода, която се ние вместо вода за 1 денонощие.
Лечението продължава няколко месеца. Под формата на клизми запарката се прилага при колит и хемороиди. Външно дрогата и нейният маслен извлек се използуват при много кожни заболявания. Извлекът се получава с 20—30 г пресни цъфтящи върхове от растението, които се счукват ситно и се заливат с 250 г растително масло (маслинено, слънчогледово, ленено и др.). Извлекът се разклаща често. След 2 седмици се прецежда и с него се обработват раните.
Билката влиза в състава на много препарати. У нас се използува като суровина за получаване на препарата пефлавит, който съдържа катехини и притежава капиляроукрепващо действие.

Зараслича (черен оман) — Symphytum officinale L.

Сем. Грапаволистни — Boraginaceae
Описание.
Многогодишно тревисто растение (прил. 8), достигащо на височина от 50 до 100 см. Коренището е късо, черно, с дълги, разклонени корени, отвън тъмнокафяви до почти черни, а вътре белезникави. Стъблото е изправено, в горната част разклонено, ръбесто, отчасти крилато от низбягващи листа. Листата са последователни, 10 до 15 см дълги;приосновните и долните стъблени листа са продълговато яйцевидни, дълго заострени, в основата стеснени в крилата дръжка; горните са по-дребни, ланцетни, приседнали и низбягващи по цялата дължина на междувъзлията. Цветовете са събрани в спирално завити съцветия. Венчето е тръбесто звънчевидно, на върха петделно, при разцъфтяване виолетово де пурпурночервено, по-късно преминава в светлосиньо. Тичинките са 5, прикрепени за венечната тръбица.Плодът при узряване се разпада на 4 черни,гладки,лъскави орехчета.
Цъфти от май до юли.
Разпространение.
Расте по влажни места из крайречни храсталаци и като бурен край огради и пътеки из низините и предпланините на цяла България.
Употребяема част.
Използуват се корените ("Radix Syniphyti), събрани в края на лятото и през есента.

Химичен състав.
Корените съдържат 0,8—1 % алантоин - вещество, което стимулира регенерацията на тъканите. Установени са пиролизидинените алкалоиди симфитин, ехинатин и лазиокарпин. Съдържат се също 10—15% слузни вещества, скорбяла, дъбилни вещества, смоли, аспарагин, фенолни киселини, тритерпени и следи от етерично масло.
Действие.
Съдържащите се в растението алантонн и други съставки ускоряват заздравяването на бавно зарастващи и гнойни рани, костни счупвания и други.
Приложение.
Корените се използуват за улесняване заздравяването на рани, костни счупвания и др. Действието е потвърдено от експериментални проучвания върху животни и хора. Билката улеснява епителизирането на повърхностни гнойни рани, на язви на стомаха и дванадесетопръстника, на наранявания върху устната лигавица и венците (включително и гнойни). В редица страни са получени препарати от зарасличето за стимулиране зарастването на рани и растежа на кости. Забележително е, че при костни счупвания дрогата е била прилагана още от римските военни лекари. В нашата народна медицина тя намира приложение и при диария, кашлица кървене (от носа, от червата, при продължителна менструация и др.).
Билката трябва да се използува много внимателно, тъй като съдържа съставки със силно действие и може да предизвика отравяне.
Начин на употреба.
Сварените на каша корени се прилагат под формата на лапи при трудно заздравяващи рани, циреи и др. За гаргара и при язвена болест се използува запарка от 10 г корени на 250 см3 вода, която се изпива за един ден. Растението се прилага и в пресен вид (настъргани корени) при изгаряния, рани на гърдата у кърмачки и други наранявания, при които бързо се успокоява болката на нараненото място.

Сладник (сладък корен) — Glycyrrhiza glabra L.

Сем. Бобови — Fabaceae (Leguminosae)
Описание.
Многогодишно тревисто растение (прил. 9) с късо, дебело коренище и силно разклонена коренова система с дълги до няколко метра корени, отвън кафяви, а отвътре лимоненожълти. Стъблата са до 1 м високи, изправени, в горната част разклонени, покрити с дребни точковидни жлезички или шипчета. Листата са с къси дръжки, последователни,5—20см дълги,нечифтоперести,с 4 до 8 двойки елипсовидни, яйцевидни до продълговато яйцевидни, целокрайни листчета, 2—4 см дълги, жлезисто влакнести. Цветовете са бледовиолетови, събрани в редки гроздовидни съцветия, разположени в пазвите на горните листа. Чашката е с пет ланцетни остри зъбчета. Венчето е 8—12 мм дълго. Тичинките са 10, от които 9 сраснали в тръбица. Плодът е 2—3 см дълъг, линейно продълговат, сплескан боб.
Цъфти през юни и юли.
Разпространение.
Расте по сухи тревисти места в Дунавската равнина (Свищовско, край р. Дунав източно от гр. Никопол, при Сомовит).

Употребяема част.
Използуват се корените(Radix Glycyrrhizae, Radix Liquiritiae), обелени от външната кафява кора.

Химичен състав.
Съдържа 6—12% глициризин, на който се дължи сладкият вкус на корена и лечебното му действие. Глициризинът е около 50 пъти по-сладък от захарта. Той е калциево-калиева сол на глициризиновата киселина, която е от групата на тритерпеновите сапонини. Освен глициризин в дрогата са установени различни флавоноиди, от които с биологична активност са флаванонът ликвирицигенин и халконът изоликвирицигенин. В корените се съдържат също хидроксикумарините умбелиферон, херниарин и ликумарин.
Съдържат се още глюкоза и захароза, манитол, скорбяла (25—30%), етерично масло, аспарагин, стероли ( р -ситостерол) и др.
Действие.
Билката има омекчаващо, противовъзпалително, отхрачващо, спазмолитично, капиляроукрепващо и противоязвено действие.
Приложение.
Сладникът намира приложение отдавна както в народната, така и в научната медицина — при възпаление на дихателните пътища, при възпаление и камъни в бъбреците, при пресипнал глас, при гастрит, хроничен запек и ревматизъм. След като беше установено противоязвеното действие на корените, растението се използува и при язвена болест (деглициризиниран екстракт от корените, съдържащ флавоноидна смес, влиза в състава на някои противоязвени препарати, напр. Caved S, Alcid V). Действието е проучено фармакологично и клинично. Без да се променя киселинността на стомашния сок, се улеснява заздравяването на разранената лигавица.Дрогата се прилага и като спазмолитично, капиляроукрепващо и противовъзпалително средство при много заболявания. Тя може да предизвика задръжка на натрий в организма с получаване на отоци, затова не трябва да се прилага дълго и без лекарско наблюдение.
Начин на употреба.
Използува се запарка от 1—2 чаени лъжички счукани корени на 250 см3 вряща вода, която се изпива на 3 пъти преди ядене.
Нарязаните корени влизат в състава на отхрачващи, слабителни и диуретични билкови чаеве. Във вид на прах и екстракт билката се използува за приготвяне на лекарствени препарати.

Бял смил — Gnaphalium uliginosum L.

(Filaginea uligmosa (L.) Opiz)
Сем. Сложноцветни — Asteraceae (Compositae)
Описание.
Едногодишно сивовлакнесто растение, 5—25 см високо, от основата силно разклонено. Листата са последователни, линейно ланцетни до продълговати, 1—5 см дълги и 2—6 мм широки. Цветните кошнички са дребни, 3—4 мм в диаметър, събрани на върховете на клонките в снопчета по 3—10 и обвити в лъчисто разперени връхни листчета.
Обвивните листчета на кошничките са продълговати до линейни, кафеникави, по края ципести и блестящи. Съцветното легло е голо и леко изпъкнало. Цветовете са много дребни, светложълти. Плодовете са продълговато цилиндрични с хвърчилка от един ред власинки.
Цъфти от юни до септември.
Разпространение.
Расте по влажни места из цялата страна.
Употребяема част.
Използува се цялата надземна част (Herba Gnaphalii uliginosi), събрана през лятото по време на цъфтеж. Да не се смесва с другите видове от род Gnaphalium, разпространени у нас, на конто цветните кошнички образуват класовидни или щитовидни съцветия или са единични.Белият смил да не се смесва със свещицата -Filago arvensis L.,и други видове от този род,които се различават по това, че обвивните листчета на кошничката са тревисти,гъсто влакнести, а не са ципести и лъскави.

Химичен състав.
Растението е богато на каротен (12—53 мг%). Установени са дьбилни вещества, следи от етерично масло, смоли, флавоноиди, фитостероли, следи от алкалоиди и др.

Действие.
Установено е благоприятно действие на корените при високо артериално налягане и гръдна жаба и способност на маслените извлеци да ускоряват заздравяването на различни видове рани.
Приложение.
Билката се прилага отдавна в народната медицина, а през последните 50 години навлезе и в научната медицина. Използува се като средство, улесняващо зарастването на рани (кожни и на стомашната и чревната лигавица),като диуретично, жлъчегонно, нервноуспокояващо, понижаващо артериалното налягане средство и при много други заболявания.
Начин на употреба.
Белият смил се използува най-често под формата на отвара, приготвена от 1 супена лъжица ситно нарязана билка, която се някисва за 30 минути в 250 см3 вряща вода. След прецеждане отварата се пие по 1 супена лъжица преди ядене. Външнo се прилагат спиртно-маслени разтвори за лечение на бавно заздравяващи рани.

Широколистен жиловлек — Plantago major L.

Сем. Жиловлекови — Plantagirtaceae
Описание.
Многогодишно тревисто растение (прил. 10), високо 12—30 см, с приосновна розетка от листа с дълги дръжки. Листата са широко елипсовидни до яйцевидни, целокрайни, съc силно изпъкнали дъговидни жилки. Цветовете са дребни, cветлокафяви, ципести, събрани в съцветие цилиндричен клас, дълъг колкото цветоносното стъбло или по-дълъг от него. Цветовете са правилни, двуполови. Тичинките са 4. Плодът е двугнездна кутийка с 4— 10 семена.
Цъфти през цялото лято.
Разпространение.
Расте по влажните и тревисти места, край пътищата и насипите на цялата страна.
Употребяема част.
Използуват се листата (Folia Plantaginis riiajoris), като се събират напълно развитите листа или се отрязва цялата розетка и се отстранява цветоносното стъбло.

Химичен състав.
Листата съдържат слузни вещества, гликозида аукубин, горчиви вещества, флавоноидите байкалин и скутеларин, около 4% танини, аскорбинова киселина, каротен, витамин К, минерални соли (калиеви и силициеви). В семената се съдържат 40% слузни вещества, 30% тлъсто масло, олеанолова киселина и сапонини.
Действие.
Билката има омекчаващо, ранозаздравяващо, противомикробно, слабително, противоязвено, диуретично действие.
Приложение.
Дрогата се използува широко за лечение на бронхит и други възпаления на дихателните пътища, при храносмилателни разстройстза — гастрит с повишена киселинност на стомашния сок, язва, диспепсия, ентероколити. Противоязвеното действие е потвърдено в клиниката. Получени са препарати от листата за лечение на язвената болест.При лечение с тях намаляват болката, запекът, нормализира се стомашната киселинност, подобрява се храносмилането. При голям процент от болните разраняванията на стомашната лигавица оздравяват. Много добър ефект се получава и при хроничен гастрит и ентерит. Тъй като билката има противовъзпалително и кръвоспиращо действие, с нея се лекуват и някои кожни заболявания, на първо място младежките пъпки.
Начин на употреба.
Извлеци от листата се използуват за улесняване заздравяването на рани. Приготвя се запарка от 1 супена лъжица сухи нарязани листа с 250 см3 вряща вода. След като престои 10 минути, запарката се изпива на глътки за 1 час (доза за 1 ден). Използува се и сокът от пресни листа при заболяване на стомашно-чревния тракт, както и при наранявания на роговицата на окото.

Теснолист жиловлек — Plantago lanceolata L.

Сем. Жиловлекови — Plantaginaceae
Описание.
Многогодишно тревисто растение (прил. 111) с голо, безлистно цветоносно стъбло, високо 10—15 см, и листа, събрани в приосновна розетка. Листата са с къси дръжки, ланцетни,с 3—7 почти успоредни жилки,целокрайни или с единични зъбчета. Цветовете са дребни, белезникави, събрани в гъст цилиндричен клас, дълъг 1—5 см. Чашката и венчето са четириделни, ципести. Тичинките са 4, с дълги дръжки. Плодът е двугнездна кутийка с по едно семе във всяко гнездо.
Цъфти през май и август.
Разпространение.
Расте из ливади и пасища по сухи тревисти и песъчливи места, край пътища и огради, а също и като плевел из окопни култури и стърнища. Среща се из цялата страна.

Употребяема част.

Използуват се листата (Folia Plantaginis lanceolate), семената (Semen Plantaginis lanceolatae) и пресният сок.

Химичен състав.

Съдържа иридоидни гликозиди, от които главна аукубин и каталпол, флавони — апигенин-7-глюкозид, танини, слузни вещества, фенолни киселини, ферменти, витамин С и др.
Действие.
Теснолистният жиловлек има действие, сходно с това на широколистния жиловлек, но с по-слаб диуретичен ефект.
Начин на употреба.
Прилага се запарка от 1 супена лъжица сухи листа с 250 см3 вряща вода, която след изстиване се прецежда и се изпива за 1 ден.
Пресните листа се размачкват, изстискват се и се смесват с равно количество мед. Варят се 20 минути и се използуват по 1 супена лъжица 3 пъти дневно.
Изстисканият сок от билката може да се консервира, ако се смеси със спирт (1 част сок и 4 части спирт).

Главесто зеле— Brassica oleracea L var capitata L.

Сем. Кръстоцветни—-Brassicaceae (Cruciferae)
Описание.
Главестото зеле има плътно кочановидно централно стъбло, а листата са събрани в розетка и са завити плътно навътре. Образуват се главести вегетационни тела с различна форма, големина и багра. У нас се отглежда бяло и червено главесто зеле.
Разпространение.
С многобройните си разновидности и стотици сортове зелето се отглежда във всички страни с умерен климат и е една от най-важните зеленчукови култури.
Химичен състав.
Освен като основна съставка на българската национална кухня бялото главесто зеле се използува и като ценно лекарство, тъй като съдържа вещества с доказано лечебно действие.
В сок от прясно зеле е открит фактор с противоязвено действие, наречен противоязвен витамин или витамин U. Установено е, че този фактор съдържа метилметионин. В зелевия сок са доказани значителни количества от някои липотропни вещества, като холин, бетаин, инозитол и метилметионин. Тези вещества препятствуват отлагането на мазнините в черния дроб и определят благоприятния лечебен ефект при хронични чернодробни заболявания.
Зелето съдържа 30—40 мг%. витамин С, почти колкото и лимоните. Витамин С се запазва и в киселото зеле. Съдържат се също витамини от групата В и витамин Р.
Белтъчините на зелето са пълноценни, защото съдържат редица незаменими аминокиселини, а заедно с тях и специфични ферменти, които разграждат белтъчните вещества. Минералният състав на зелето е твърде разнообразен, включващ и редица микроелементи.
С богатия си и интересен състав бялото зеле е много ценен хранителен, диетичен и лечебен продукт, който още от дълбока древност с успех е използуван в народната медицина на редица страни.
Действие.
Лечебното действие на сок от прясно зеле при язвена болест е потвърдено върху опитни животни, при които предпазва от развитието на експериментални язви. Киселинността на стомашния сок и активността на пепсина в него не се променят. Благоприятният ефект cе свързва със засилената секреция на муцин, който предпазва лигавицата от дразнене, както и със съдържащия се в зелето витамин С.
Приложение.
Сок от главесто зеле (в пресен и изсушен вид) се прилага освен за лечение на язвената болест и като средство, тонизиращо двигателната функция на стомаха и червата.Той отстранява запека,болката,подтиска гаденето и повръщането. Прилага се и при възпаление на жлъчните пътища.
Начин на употреба.
Сокът от главесто зеле се използува в прясно състояние по 1/2 кафена чаша 2—3 пъти дневно преди ядене. Прилага се и в изсушен вид, смесен в равни количества със захар по 1—2 супени лъжици, разтворени във вода и приети 30 минути преди хранене.

 

Последна промяна ( Събота, 02 Февруари 2013 16:02 )