БИЛКИТЕ ВЪВ ВСЕКИ ДОМ-1ч.

проф. ДУШКА СТАНЕВА, к.м.н., доц.ДИАНА ПАНОВА, к.ф.н., н.с.I ст. д-р ЛИЛЯНА РАЙНОВА, ИВАН АСЕНОВ, к.ф.н.

МЕДИЦИНА И ФИЗКУЛТУРА
СОФИЯ, 1982

ПРЕДГОВОР
Лечебните растения или билките заемат важно място при профилактиката и лечението на редица заболявания. Особено често те се използуват в домашни условия самостоятелно или като лекарствени чаеве.

Благодарение на съдържащите се в тях биологично активни химични съединения от лечебните растения се приготвят ефективни лекарствени средства. Във връзка с това се провеждат интензивни проучвания върху химичния състав на растенията. За една година (1975) от висшите растения в света са изолирани около 5000 вещества, а от низшите (лишеи, гъби и др.) около 2400, като 325 от тези химични съединения, получени в чист вид, могат да се използуват за приготвяне на лекарства.

Авторите за настоящата книга работят в продължение на дълги години в областта на лечебните растения като преподаватели във Фармацевтичния факултет на Медицинската академия. При написването на книгата те са взели равностойно участие, като описанието на растенията, тяхното разпространение и химичният състав са разработени от доц. Д. Панова и гл. ас. И. Асенов, а данните относно действието, приложението и начина на употреба— от проф. д-р Д. Станева и и. с. I ст. д-р Л. Райнова.

Ще бъдем признателни на читателите, ако отправят към нас свои бележки и препоръки.

От авторите

ПО-ЧЕСТО И3ПОЛ3УВАНИ НАУЧНИ ТЕРМИНИ

авитаминоза — недоимъчно заболяване поради липса на някой витамин
адстрингентно действие — стипчиво, запичащо, местно кръвоспиращо и противовъзпалително (такова действие имат съдържащите танини билки) анти — частицата показва противопоставяне, действие срещу някои болести или техни прояви, напр. антидиабетично средство (за лечение на диабет), антидиарично средство (за лечение на диарията), антиалергично средство (за намаляване на алергичните прояви), антисептично средство (унищожаващо микробите), антипиретично средство (понижаващо температурата)
анурия — липса на урина
аритмия — неритмична сърдечна дейност
артрит — възпаление на ставите
астма (бронхиална) — заболяване, което се проявява със задух вследствие спазъм на бронхите
атеросклероза (артериосклероза) — болестно изменение на артериите, което се характеризира е натрупване на холестерол в съдовата система
бактериостатично действие — веществата с такова действие спират или забавят развитието на бактериите
бактерицидно действие — веществата с такова действие убиват бактериите
бронхит — възпаление на бронхиалната лигавица
водянка — оток, събиране на течност в кухините на тялото
гастрит — възпаление на стомашната лигавица
депресивно действие — подтискащо централната нервна система действие
дерматит — възпаление на кожата
дерматоза — кожно заболяване
диабет — захарна болест
дизентерия — остро възпалително инфекциозно заболяване на червата с кървава диария
дисменорея — нередовна и болезнена менструация
диспепсия — нарушено храносмилане
диуреза — количеството на отделената за 24 чаca урина
едем — оток
експекторант — отхрачващо средство
канцерогенно действие — действие, водещо до образуване нa раков тумор
кардиотонично средство — усилващо работата на сърцето
карминативно средство — газогонно
катар — възпаление коагулация — съсирване
колика — болезнен спазъм на гладкомускулен орган — стомах, черва, жлъчни и пикочни пътища и др.
контузия — натъртване
корозивно средство — разрушаващо
коронарни кръвоносни съдове — кръвоносните съдове хранещи сърдечния мускул
лаксативно средство — слабително
ларингит — възпаление па ларинкса (гръкляна)
метеоризъм — задържане на газове в червата
неврит — възпаление на нерв
оксиуриаза — глистно заболяване
пародонтоза — стоматологично заболяване с изменение на тъканите, които фиксират зъбите
пиелит — възпаление на бъбречното легенче
подагра — заболяване на обмяната на веществата с отлагане на кристали пикочна киселина в тъканите (ставите)
пургатив— очистително средство
рагада — напукване, цепване ревулзивно средство — което предизвиква дразнене на мястото на прилагане със зачервяване, затопляне и др.
седативно действие — успокояващо нервната система
симптом — признак (проява) на заболяване
спазмолитично — отстраняващо спазмите
спазъм — свиване на гладката мускулатура
тахикардия — учестена сърдечна дейност
тонизиращо действие — общоукрепващо, засилващо функциите
тромбофлебит — възпаление със запушване на вените
фарингит — възпаление на фаринкса (гълтача)
хематурия — отделяне на кръв с урината
хемолиза — разпадане на червените кръвни клетки
хемороиди — разширение на вените на долната част на правото черво и на ануса
хиперацидитет — повишена киселинност на стомашния сок
хипертония — високо артериално налягане
хиповитаминоза — недоимъчно заболяване поради недостиг на някой витамин
хипотензивно действие — понижаващо артериалното налягане
хипотония — ниско артериално налягане
холеретично действие — стимулиращо отделянето на жлъчка от чернодробните клетки холецистит — възпаление на жлъчния мехур
цианоза — синкавочервен цвят на кожата и лигавиците вследствие на недостатъчно насищане на кръвта с кислород
цикатризиращо действие — ускоряващо заздравяването на рани
цистит — възпаление на пикочния мехур
цитостатик — вещество, спиращо размножаването на клетките (туморните)

УВОД

Книгата „Билките във всеки дом" е предназначена за широк кръг читатели, които се интересуват от лечебните растения, от техните свойства и от практическото им използуване при домашни условия. Безспорен факт е, че през последните години интересът към лечебните растения както в целия свят, така и у нас бързо нараства. При това този интерес се обуславя не само от все по-широкото използване на билките като източници за получаване на готови препарати от химико-фармацевтичната промишленост или като суровина за създаване на лекарствени средства по полусинтетичен път.

Налице е и истинско „възраждане" на практиката да се използуват билките в естествен вид. Много и разнообразни са причините за този процес, наблюдаван в международен мащаб и по-конкретно у нас. Тях трябва да търсим в дълбоко вкоренените традиции, в предаваната от поколение на поколение вяра на народа в целебната сила на растенията, намерила място в народния фолклор, съхранена в редица писмени нзточици и устно предавани указания и съвети. Без да вярват в някакви свръхестествени и магически сили на лечебните растения, хората имат дълбоко убеждение, че организмът на човека no-добре понася веществата, които са продукт от жизнената дейност на растителните живи клетки, че в дългия ход на еволюцията човешкият организъм се е приспособил към употребяваните като храна растения и съдържащите се в тях активни вещества. Много данни на научната медицина подкрепят това становище.

Интересът към билките е донякъде и естествена реакция спрямо застрашаващото лавинообразно нарастване броя на получаваните по синтетичен път лекарства, някои от които са твърде „чужди" на организма, твърде „агресивни". Разбира се, такова основание е само отчасти вярно. От една страна, не бива  да се отрича безспорното значение на синтетичните лекарства влечението на голям брои трудно лечими до тяхното откриване заболявания. От друга страна, известно е, че в растителния свят се срещат голям брой силно токсични, дори смъртоносни за човешкия организъм вещества, изработвани в хода на еволюцията като средства за отбрана, като начин за преживяваме. В този смисъл не може да се приема безкритично твърдението на някои горещи„ защитници" на лечението с билки,че лекарствата от синтетичен произход са най-често вредни, токсични, опасни за организма, а билките са безвредни, нетоксични.Дебело трябва да се подчертае,че и тук, при лечебните растения, е в сила принципът „Dоsis sola facit venerium" („дозата прави отровата"), т. е. ползата или вредата от всяко лекарство, включително и от растенията, се определя от много фактори и на първо място от количеството, от дозата, в която се използуват.

He противопоставяне, а взаимно подпомагане и допълване на възможностите на съвременните синтетични лекарствени средства с по-меките и по-щадящи средства на фитотерапията - такъв подход трябва да се смята правилен.

Когато се анализират причините за повишения интерес към билките, трябва да се отдаде заслуженото и на нашите научни институти, които години наред системно и задълбочено проучват опита на народ ната медицина, с методите на съвременната наука анализират разпро странението, свойствата и състава на виреещите у нас лечебни растения и научно обосновават възможностите за тяхното практическо използуване.

Несъмнена роля за насочване вниманието към лечебните растения изиграха и продължават да играят специалните грижи на нашите държавни органи, насочени към опазването, култивирането и рационалното използуване на билковото богатство на нашата страна (решение N 63 на МС от 5 април 1977 г.).

Създаването у народа на правилен подход, възпитанието на здавни навици, на научно обоснована практика при събирането, съхранението и използуването на билките е дълг на специалистите, на учените в тази област.

На такава цел служи и предлаганата книга.
В нея са представени общи сведения за билките, за тяхното разпространение, външни белези, химичен състав. Дават се практически указания за начина на събиране и съхранение па лечебните растения, за употребяваните части, за начина на приготвяне в домашни условия на лекарства от билки.

В книгата се съдържат сведения за около 200 от най-разпространените у нас и широко изплзувани в народната и научната медицина лечебни растения. От тях 119 са илюстрирани с подходящи рисунки.

Подреждането на растенията е направено не по азбучен ред, а съобразно основното, главното им приложение. Смятаме, че такъв „терапевтичен" подход при систематизирането на растенията би улеснил читателя при практическото им използуване. Трябва обаче веднага да се отбележи, че направената класификация е твърде относителна. Известно е, че няма лечебно средство, дори синтетично, което да има строго избирателно действие, което да повлиява само една функция, един орган или система. Още повече тази относителност важи за подреждането на лечебните растения, които имат сложен химичен състав и повлияват различни функции на организма, различни заболявания.

Затова наред с посочването на основното, главното действие на растението, което в много случаи е и научно доказано, са изброени и всички останали действия и терапевтични приложения на съответното растение, получени от данни от народната медицина (от различии писмени източници). За да се избягнат ненужни повторения, всяко растение е подробно разгледано на едно място в зависимост от основното му свойство,а ако това растение се използува и за лечение на друго заболяване, на съответното място то само се споменава.

Всеки раздел се съпровожда от обща част, в която са дадени някои основни, ръководни принципи при практическото използуване на съответните растения и тяхното място в лечението на съответното заболяване. Там, където е възможно, е направен опит да се свърже характерното действие на растенията със съдържанието на определни активно действуващи принципи. Освен като лечебни средства посочени са и някои растения, които намират приложение в козметиката.

Обсъден е и въпросът за опасностите и рисковете от употребата на някои отровни растения.

Към всеки раздел са дадени известен брой рецепти за готови лечебни чаеве или билкови сборове, които са разрешени за употреба у нас и могат да бъдат намерени в готов вид или да се приготвят в билковите аптеки, както и рецепти, взети от справочниците, издадени у нас и в чужбина.

Чаевете в готов вид са означени в текста с *.
При латинските наименования на частите на растенията в рецептите са използувани следните съкращения:
Cortex — Cort. — кора
Flores — Fl. — цветове
Folia — Fol. — листа
Fructus — Fr. — плодове
Gemmae — Gem. — пъпки
Herba — Hb. — трева, стрък
Legumina — Leg. — боб, бобове
Lichen — Lich. — лишей
Radix — Rad. — корен
Rhizoma — Rhiz. — коренище Semen — Sem. — семе
Stipites — Stip. — дръжки
Tubera -— Tub. — грудки
Turiones — Tur. — връхчета

1. ЛЕЧЕБНИ РАСТЕНИЯ В НАШИЯ ЖИВОТ

Растенията са използувани от най-дълбока древност като средство за храна, лечение, облекло и украса. Тези от тях, които съдържат фармакологично активни вещества и оказват едно или друго въздействие върху живия организъм, са наречени лечебни растения. Народът ни ги назовава с хубавата старобългарска дума биле или билка.
От съществуващите в света около 500 000 растителни вида по-малко от 5% са проучени за фармакологично активни вещества. Това показва, че съществува огромен резерв от още непроучени видове и възможности за откриване на нови лечебни растения.

В нашата страна съществува голямо богатство и разнообразие на растителни видове, които са около 3600 на брой. От тях се употребяват около 650 лечебни растения, като 300 вида се събират ежегодно у нас. Благодарение на разнообразните климатични и почвени условия нашите билки съдържат висок процент биологично активни вещества. Те са богати на разнообразни химични съединения като алкалоиди, гликозиди, сапонини, полизахариди, дъбилни вещества (танини), флавоноиди, лигнани, кумарини, етерични и тлъсти масла, витамини, микроелементи и др. На много от тях е изучено фармакологичното и лечебното действие и приложение. Често богатият опит на народната медицина е служил като отправен момент за откриване на потенциални лечебни средства от растенията.Дрога, получена от лудото биле (Atrора bella-donna L.), ни достави алкалоидите атропин, L-хиосциамин и скополамин, а българската народна медицина чрез Иван Раев даде на света българското лечение на паркинсонизма.

Изхождайки от нашата народна медицина, беше открита антихолинестеразната съставка в кокичето (Galanthus nivalis L. var. gracilis), която бе изолирана и под формата на препарата нивалин навлезе в клиниките за лекуване на полиомиелит, неврити, радикулита и като антагонист на кураре.

Корените на растението рауволфия (Rauwolfia serpentina (L.) Benth.), прилагани от векове в индийската народна медицина при главоболие, неврастения и др., след проведените научни изследвания дадоха хипотензивните алкалоиди резерпин, ресциамин и дезерпидин, както и антиаритмичния алкалоид аймалин.

От корите на хиновото дърво (Cinchona succirubra Pav.), прилагани при малария от местното население на Южна Америка, са изолирани противомаларийният хинин и антиаритмичният хинидин. Семената на белия трън (Silybum inariarum (L.) Gaertn.),употребявани в народната медицина на редици народи при възпаление на черния дроб и жлъчните пътища, при колики от жлъчни камъни и пясък, едва през последните голини дадоха хепатопротективните флаванолигнани силибин, силидианин и силихризин.

Приложението на лечебните растения,дошло от многовековния опит на народната медицина, може да бъде допълнено с още стотици подобни примери. Колкото повече и по-задълбочено се изучават лечебните растения, толкова по-голям интерес предизвикват те в изследователите.

Умелото съчетаване на народния опит с научната медицина е довеждало и ще довежда до ползотворни резултати.

Химичните съединения изолирани от лечебни растения,често служат като ориентир,като модел за синтезиране на аналогични или още по-ефективни лекарства..
В практиката се използуват най-често изсушени растителни части, наречени дроги, например: листа от лудо биле (Folia Вella-donnae), корен от лудо биле (Radix Bеlla-dоnnae),цветове от глог (Flores Crataegi) и др.,тъй като действуващите вещества се натрупват в един или друг растителен орган.

Дрогите намират приложение под различна форма,като се употребяват самостоятелно или в смес или служат за изолиране на чисти лечебни вещества, откоито се приготвят лекарствени препарати.

Лекарствата са неразделна част от културата на народите и заемат важно място в живота на човека. Във връзка с това от особено голяма важност е приготвянето на все по-ефективни лекарства за лечение и профилактика на заболяванията на базата на лечебните растения. В световната практика около 40% от лекарствените препарати, получени от химико-фармацевтичната промишленост, се приготвят от растителна суровина. На базата на лечебните растения се произвеждат около 80% от препаратите, които се употребяват при сърдечно-съдови и белодробни заболявания, при малария и при заболявания на стомашно-чревния тракт. Лечебните растения служат и като изходна суровина за изолиране на химични вещества, от които чрез полусинтеза се получават редица ефективни лекарствени средства, като кортикостеронди, полови хормони и др.

Особено полезна е употребата на билките и препаратите, получени от тях, при хронични заболявания, които изискват продължителното им прилагане.

Добрата поносимост и ниската токсичност на повечето от тях позволяват продължително лекуване, когато не съдържат кумулиращи вещества, както и такива, които предизвикват привикване и пристрастяване.

В домашни условия не бива да се употребяват за самолечение билки,  съдържащи отровни вещества.

Разкриването в страната ни на фитотерапевтични кабинети, завеждани от добре подготвени лекари фитотерапевта, запознати с химизма, фармакологичното действие и терапевтичното приложение на лечебните растения, ще предпази и помогне при лечението на тези, които предпочитат и основателно вярват в лечението с билки.

2. КАК ДА СИ НАБАВИМ БИЛКИ ЗА ДОМАШНА УПОТРЕБА

2.1. ОФИЦИАЛНИ И НЕОФИЦИАЛНИ ЛЕЧЕБНИ РАСТЕНИЯ и ДРОГИ, БИЛКИ, ОТПУСКАНИ ОТ БИЛКОВИТЕ АПТЕКИ И ОТ АПТЕКИТЕ С БИЛКОВИ СЕКТОРИ
Една от основните цели на нашето здравеопазване е да се осигури здравето на трудещите се в нашата страна. За да бъде гарантирано снабдяването на гражданите с доброкачествени лекарства, у нас е въведена Държавната фармакопея, която е задължително ръководство със законодателен характер. В нея са определени изискванията към качествата на лекарствата и суровините, от които те се получават. Лечебните растения, които са включени в Държавната фармакопея, се наричат официнални — от аптека (officina), и всяка аптека трябва да се снебдена с тях, а тези, които не са включени във фармакопеята, се наричат неофицинални, но и те могат да бъдат препоръчани от лекаря за лекуване. Тук не е възможно да бъдат изброени всички употребявани неофициналнн лечебни растения, тъй като техният брой е много голям, но те трябва да отговарят на изискванията на Българския държавен стандарт (БДС) или на специални търговско-качествени изисквания. Списъкът на официналните лечебни растения е значително по-малък. В страната ни сега е валидна Фармакопея X на СССР, в която са включени около 50 растителни дроги. От тях 3 броя са кори, 5— цветове, 10 — листа, 7 — плодове, 7 — треви, 10 — корени и коренища, 4 — семена н 3 - други дроги. Изискванията според тази фармакопея към качеството на лечебните растения и получените от тях дроги осигуряват висококачествена растителна суровина за приготвяне па лекарства в домашни или в промишлени условия. В продължение на повече от 100 години около 25 вида от тези растения са били включени във всичките десет издания на публикуваните досега руски и съветски фармакопеи.

Следователно това са едни от получилите най-пълно признание лечебни растения, абсолютно необходими в лечебната практика.

Официнални дроги във Фармакопея X са следните:
А. Листа от: блян, беладона, водна детелина, градински чай, евкалипт, мента, мечо грозде, напръстник, сена, татул.
Б. Цветове от: жълт смил, глог, липа, лайка, сантонинов пелин.
В. Треви (стръкове) от: горицвет, момина сълза, бял смил, звъника, дяволска уста, водно пипериче, термопсис.
Г. Кори от: зърнастец, летен дъб, калина.
Д. Плодове от: анасон, глог, резене, хвойна, зърника, шипка, лимонниче.
Е. Семена от: сладък бадем, лимонниче, строфант, стрихинос.
Ж. Корени от: ружа, жен-шен, сладник, ревен.
3. Коренища от: кървавиче, акорус
И. Коренища с корени от: левзея, дилянка, мъжка папрат, иглика.
К. Разни: мораво рогче, опий, ликоподий.

За всички тези растения във фармакопеята е описано коя част от тях, се използува, какви са вкусът, цветът и мирисът, дадена е микроскопска картина на пререз и прах — за точно диагностицираме; определени са така наречените „числени показатели", които представляват изискванията за чистота, допустима влага и пепелно съдържание; определено е чрез съвременни методи най-малкото процентно съдържание на главната действуваща съставка, за да има дрогата добър лечебен ефект, или пък е дадена най-малката биологична активност; описани са възможните допустими примеси от други растения, както и условията за съхранение на растителната суровина. За някои видове е посочен и срок на годност, и към коя група принадлежат — отровни, силно действуващи или нетоксични.

Всички официнални лечебни растения, които се отпускат от билковите аптеки или от аптеките с билкови сектори или които се отправят за преработка в галеновите лаборатории или в химико-фармацевтичната промишленост, трябва да отговарят на посочените във фармакопеята изисквания.

Съгласно номенклатурата на Министерството на народното здраве в нашата страна са утвърдени около 250 лечебни растения от местен и чуждестранен произход, от които се получават около 400 дроги. С тях може да се снабди всеки интересуващ се човек— чрез билковите аптеки, както и всяко ведомство, имащо отношение към лечебните растения, чрез отправяне на заявки до Държавно аптечно обединение (ДАО).

При тези дроги броят на корите е 18, на цветовете — 54, на ресите — 4, на листата — 64, на плодовете — 34, на семената — 30, тревите (стръковете) — 114, на корените — 53, на коренищата — 18, и останалите са разни. От тях 74 вида дроги могат да се получат в готов пакетиран вид в различен грамаж.

Населението може да се снабдява с единични билки, приготвени във вид на готови чаеви филтри или с готови чаеви смеси, съответно опаковани.

Лекарствените сборове (чаеве) — Species, са утвърдени като лекарствена форма и в Държавната фармакопея. Понякога те се приготвят чрез прибавяне на етерични масла или различни соли. Такъв е противоастматичният сбор (Species antiasthmaticae), който е официален. Необходимо е да се отбележи, че ежегодно се увеличава броят на пакетираните билкови чаеве за различни заболявания, чийто брой в настоящия момент е над 30. Такива могат да бъдат приготвяни в билковите аптеки по съответно предписание.

Редица препарати, конто съдържат лечебни растения или изолирани от тях биологично активни вещества, могат да се отпускат без рецепта.

Систематизирани по видове заболявания, те са дадени в приложение 1.

2.2. СЪБИРАНЕ, ПРЕЧИСТВАНЕ, СУШЕНЕ И СЪХРАНЕНИЕ НА БИЛКИТЕ В ДОМАШНИ УСЛОВИя

Нуждите от лечебни растения за медицинския, химико-фармацевтичния, хранителния и някои други отрасли на промишлеността у нас не са задоволени напълно, въпреки че количеството на събираните билки през последните години непрекъснато нараства. Този факт показва, че е необходимо да се поощрява и разширява събирането им и от ученици, комсомолци, студенти от фармацевтични и биологични институти, пенсионери, домакини, както и от тези, които проявяват интерес към лечебните растения. За тази цел е необходимо да има серия от методически пособия, конто на научно ниво и на популярен език да запознават и разширяват познанията в областта на лечебните растения. Когато сами искаме да се снабдим с някои по-често употребявани, несъдържащи отровни вещества билки, са ни необходими познания не само за точното им идентифициране и разпознаване от други близки видове, но и за правилното им събиране, пречистване, сушене и съхранение. Трябва да се знае в коя част от лечебните растения се съдържа най-голямо количество от действуващите вещества, тъй като те не са равномерно разпределени в цялото растение. В някои видове те са локализирани (натрупани) в листата, в други— в корените, коренищата, корите, цветовете, плодовете, семената или стръковете, и те поотделно трябва да се събират. Тези растителни части (дроги) се използуват за приготвяне на лекарства.

Събиране на билките.
Отделните части на растенията трябва да се събират в такъв период на развитие, когато в тях са натрупани най-големи количества фармакологично действуващи вещества. Този период се определя на базата на няколкогодишни проучвания. Календарните срокове, които често се дават в различни помагала по билко-събиране, са само ориентировъчни и са в зависимост от района на събиране и времето, и обикновено дават известни отклонения.

Събирането трябва да се извършва в сухо, по възможност слънчево време, след вдигане на утринната роса. От особено значение е периодът, през който се извършва брането. Така например надземните растителни органи (листа, цветове, стръкове) се берат в период на цъфтеж на растението.

Подземните органи (корените, коренищата, грудките и луковиците) — през пролетта преди започване на вегетацията или през есента, когато тя е към своя край. За някои растителни видове има значение дори през коя част на деня се извършва събирането. Например за растението напръстник е намерено, че най-подходящи часове са следобедните, когато то е най-богато на сърдечно действуващи гликозиди.

При ръчното бране тревите, листата и цветовете се поставят в по-плитки кошници, като не трябва да се притискат и бързо се пренасят за Сушене.

Събирането на диворастящи растителни видово трябва да се извършва разумно, като не се унищожава цялото находище, особено когато се събират подземни части. При събирането на билките се употребява прост, но удобен за работа инвентар: ножове, градинарски ножици, лопати, търнокопи, специални гребени за събиране на лайка и др.

Както вече споменахме, различават се няколко основни групи растителни части, прилагани в лечебната практика, при събирането на които трябва да се знае и следното:

Цветните пъпки — gemmae, се събират рано през пролетта, през месеците март и април, по време, когато са силно набъбнали, но не са се разпукали, тъй като тогава са най - богати на биологично активни вещества. При събиране на пъпки от бреза, топола и др. се отрязват клонките, завързват се на снопчета и се сушат, след което се оронват и отделят само пъпките. Боровите връхчета се отрязват с нож на групички по няколко. Поставят се в кошнички, без да се притискат.

Листата — folia, се събират или в началото, или по време на цъфтене и по изключение в период на плодообразуване.

Събирането на листата, докато не са напълно развити, не е рентабилно, макар че тогава някои листа са богати на действуващи вещества. Ранното събиране па листата обикновено изтощава растението. Ето защо се препоръчва да се събират розетъчните, долните и средните листа на стъблата.Избягва се брането на променили естествения си цвят или проядени от насекоми листа. Берат се чрез откъсване от стъблото или отрязване на клонки, които се изсушават и след това листата се отделят чрез очукване (мечо грозде).

Събират се заедно с дръжките (напр. татул, градински чай, коприва, подбел, ягода, иглика и др.) или без дръжки. Поставят се в кошници и бързо се разстилат за изсушаване.

Цветовете — flores, се събират в началото на цъфтежа. Те могат да бъдат отделни цветове, цели съцветия (лайка, невен) или отделни части на цвета (лопен — само венечните листа, слънчоглед — само езичестпте цветчета).
Берат се ръчно, понякога се ползуват специални гребени (лайка) или ножици, поставени на специални дървени поставки за откъсване на клонки от високи дървета (липов цвят).

Стръковете (треви) — herbae, се събират в периода на цъфтене чрез отрязване на стъблата с нож или сърп на около 15—20 см от върха надолу. Не бива в никакъв случай да се изскубва цялото растение от почвата. Стръковете се навързват на снопчета и се сушат.

Плодовеи семена — fructus еt semina.
Сухите плодове и семена се берат напълно зрели, но при някои видове, за да се избегне разпиляването на семената, се препоръчва беритбата да става преди пьлното узряване.

Понякога се отрязват целите съцветия с плодчетата, правят се снопчета, оставят се да доузреят, след което се очукват и пресяват през сито. Сочни плодове и ягоди се събират рано сутрин или вечер при захлаждане.

Корите — cortices, се събират през пролетта, когато движението на соковете на дърветата е засилено и лесно се отделят от дървото. Най-добре е да се събира кора от млади стебла и клонки с ножове от неръждаема стомана, като се правят надлъжни нарези до 30см, конто в краищата се съединяват с напречни прерязвания, а кората се сваля във вид на жлеб или улей. За медицински цели трябва да се събират само кори от млади клони.

Корените, коренищата, грудките и луковиците - radices, rhizomata, tubera bulbi, се изкопават през есента, когато цялата надземна част е увяхнала, или рано през пролетта, преди да е почнал растежа на растението. След това корените и коренищата се почистват от пръстта, измиват се бързо с течаща студена вода и се отстраняват остатъците от стъблата.

За подземните части на някои растителни видове има специални изисквания при преработката (грудки от салеп, корени от ружа, сладък корен, коренище от акорус и перуника се обелват от външната кора).

Пречистване.
След събиране растителните части се подлагат на т. нар. първична обработка или пречистване. Целта на тази манипулация е да се отстранят случайно попадналите странични примеси или други части от същото растение, избелели или потъмнели части, нападнати от насекоми п др.

Грудките от салеп се потапят за кратко време в кипяща вода за инактивиране на ферментите и отстраняване на възможността за поникване.

Сушене.
От правилното и своевременно проведено сушене до голяма степен зависи качеството на лечебните растения и запазването на тяхната лечебна стойност. Чрез сушенето се отстранява водата oт растителните части, която за свежите листа, цветове и треви достига до 85%, а за корените — до 45%. При сушенето в тъканите на растителните органи настъпват дълбоки изменения.

Това е процес на изпаряване и отстраняване на влагата, който води до консервиране на дрогите, тъй като се задържа действието на ферментите, под чието влияние най-често настъпват нежелателни промени в техния химичен състав.

Ферментното въздействие е вредно при лабилните сърдечно действуващи гликозиди, при някои алкалоиди от естерен тип, съдържащ се в представители от сем. Solanaccae, при дроги, съдържащи индолни алкалоиди (като зимзелен, ръжено рогче), дъбилни вещества и др. В тези случаи ферментните процеси водят до промяна или разпадане на лечебните вещества и до намаляване или изчезване на лечебния им ефект. Колкото влагата по-бавно се отделя от дрогите, толкова по-активно протичат ферментните процеси в тъканите.

Правилното сушене трябва да е съобразено с характера на действуващите съставки на лечебните растения. То се провежда бързо при установена за вида температура. Обикновено нагряването не трябва да превишава 50—60°С, само при сочните плодове температурата може да се повиши до 80°С, което позволява съхраняване на витамините.

Растителни дроги, които съдържат етерични масла, се сушат разстлани на по-дебел пласт, бавно, при температура до 30°С. Бавно се сушат и дроги, чийто химичен състав се отличава със стабилност и не се поддава на разпадане под влияние на ферменти.

На пряка слънчева светлина могат да се сушат растителни части, които не съдържат багрила— семена, корени и коренища, кори и др. Листата, цветовете и тревите (надземните части) не трябва да се сушат на пряка слънчева светлина, тъй като се обезцветяват и не се допускат за употреба.

Бавното сушене се извършва на открито или в приспособени за тази цел помещения. Това е най-достъпният и лесно изпълним начин на Сушене.

Растителните части се разстилат на тънък пласт върху брезент или хартия, или в специално приготвени дървени рамки с мрежесто дъно, които се поставят една над друга. Сушенето на сянка под навеси или на таван при добро проветряване става бавно, но се получава качествена растителна суровина, която е с много добър външен вид. и непроменено лечебно действие.

Ако растителните части, най-често корени и коренища, се събират през есента, когато слънчевите лъчи са слаби, когато времето често е влажно и при естествени условия сушенето е затруднено, могат да се използуват специални сушилни или сушилни, изградени за сушене на плодове (сини сливи и др.).

Малки количества суровина (подземни органи) могат да се сушат при домашни услозия във фурничката на печката при температура до 60°С. Не е необходимо тук да се спираме на голямото разнообразие от сушилни с различни топлинни източници, които се конструират за сушене на големи количества билки.

Сушенето се смята за завършено, когато растителните части (кори, корени, коренища) са загубили еластичността си и при чупене издават звук, а листата и цветовете — когато при стриване образуват фин прах.

Съхранение.
Сухите растителни части се опаковат в торбички от плат или хартия, в стъклени банки или в металически кутии.

Последните се ползуват особено често за съхранение на растителни суровини, които съдържат етерично масло.
Едко от главните изисквания е изсушените лечебни растения да се съхраняват в сухо, проветриво и чисто помещение. Не бива да се забравя, че когато те са сушени при обикновена температура (без загряване до 60°С), действието на ферментите само е задържано и при овлажняване отново се създават условия за тяхното активиране и протичане на разпадни процеси на химичните вещества в растенията.

Необходимо е съхранението да става при условия, при които билките се запазват непроменени по външен вид и по съдържание на лечебните вещества. За тази цел всички неблагоприятни фактори на външната среда — влага, пряка слънчева светлина, липса на проветряване, трябва да бъдат отстранявани. В противен случай дрогите ов-лажняват, добиват дъх на плесен, могат да загният и често ги нападат различни вредители — насекоми, червеи, гризачи.

Силно действуващите дроги трябва да се съхраняват отделно от останалите.

Същото се отнася и за ароматните, които трябва да бъдат отделно от неароматните.

Срокът за съхранение на листа, цветове и треви обикновено е по-кратък от този за кори и коренища и е даден в статиите на Държавната фармакопея за официалните дроги и в наръчниците на билкосъбиране за неофициалните или в Българските държавни стандарти.

3. ПРИГОТВЯНЕ НА ЛЕКАРСТВА ОТ ЛЕЧЕБНИ РАСТЕНИЯ В ДОМАШНИ УСЛОВИЯ

Лечебните растения, които не съдържат отровни и силно действуващи вещества, могат да послужат за приготвяне на лекарствени форми за вътрешно и външно приложение при домашни условия. Начинът на приготвяне зависи от химичния състав на действуващите вещества, от тяхната разтворимост в различни разтворители (вода, спирт и др.), от вида на използуваните растителни части (цветове, листа, кори, корени, коренища, семена и др.). Най-често и широко прилагани лекарства във всеки дом са прясно приготвените водни извлеци, наричани запарки и отвари. Листа, цветове и други растителни органи, от конто лесно се извличат действуващите вещества, обикновено се приготвят във вид на запарки. От листата изключение прави мечото грозде, от което се приготвя отвара. По-твърдите растителни части, като кори, корени, коренища и др. се приготвят под формата на отвари.

За приготвяне на запарките и отварите растителните части се надробяват, тъй като от дребните частици по-пълно и бързо се извличат действуващите вещества. Обикновено големината на частиците на листата, цветовете и тревите не трябва да е над 5 мм (за листата от мечо грозде и други кожести листа— не по-големи от 1 мм); стъблата, корите, коренищата и корените— не по-големи от 3 мм; плодовете и семената — 0,5 мм.

3апарки — infusa, се приготвят по следния начин: Надробената билка се поставя в емайлиран, цорцеланов или стъклен съд и се залива с предписаното количество вода, която за препоръчване е да има стайна температура. Съдът се затваря с капак и се нагрява на кипяща водна баня в продължение на 15 мин, при често разбъркване. Снема се от водната баня и се оставя да престои не по малко от 45 мин. след което се прецежда през плат, билката се изстисква и течността се прецежда отново през памук. Долива се с вода до предписания обем. Ако се налага запарката да се приготви бързо, нагряването на водна баня продължава 25 мин, след което извлекът се охлажда изкуствено. Когато се приготвят водни извлеци от билки с обем от 1 до 3 кг, времето за нагряване на водна баня за запарките се увеличава до 25 мин.

Най-често от 10 г надробена растителна суровина се получава 100 см3 запарка. Ако след прецеждапето течността е по-малко, необходимо е да се долее до 100 см3. Запарки и отвари от горицвет, момина сълза, корени и коренища на иглика и дилянка се приготвят в съотношение 10:300.

При приготвяне на запарка, ако липсва водна баня, може да се постъпи по следния начин:
Оситнената билка се поставя в емайлираи съд, залива се с кипяща вода и се оставя върху топла печка в продължениена 15 мин. Внимава се запарката да не кипне. Снема се oт печката, охлажда се и се прецежда през марля или тьнка тъкан. По-вечето чаеве се приготвят по този начин. Долива се с вода до определения обем.

Понякога се препоръчва приготвянето на запарката да етапа по студен начин.

Тогава смляната билка се поставя в емайлиран съд, залива се със съответното количество преварена и изстудена вода затваря се с капак и се оставя да престои от 4 до 12 часа, след което се прецежда през няколко пласта марля или тънка тъкан.

Отвари — decocta, представляват водни извлеци, получени след по продължително нагряване на водна баня.

Надробената билка се поставя в емайлиран или порцеланов съд, залива се с предписаното количество вода, захлупва се и се нагрява на кипяща водна баня в продължение на 30 мин при непрекъснато разбъркване. Отварата се охлажда на стайна температура 10 мин, след което се прецежда, като се изстисква растителният материал и се долива с вода до предписания обем. Отвари, приготвени от листа на мечо грозде, дъбова кора, коренище на кървавиче и други растителни суровини, съдържащи дъбилни вещества, се прецеждат веднага след снемане на съда от водната баня.

Отварата от листа на сена се прецежда след пълното й охлаждане.

По принцип като отвари се приготвят извлеци от по-плътни растителни части, като кори, стъбла, корени.

Едно от главните изисквания към запарките и отварите е да се приготвят по възможност ежедневно или да се съхранява на тъмно и прохладно място в хладилник, но не повече от 3 денонощия, тъй като бързо се развалят.

Запарки и отвари от силно действуващи растителни суровини се приготвят само по лекарско предписание, а при липса на указания трябва да се взема 1 тегловна част от дрогата и 400 обемни части вода.

В медицинската практика лечебните растения се употребяват и под други лекарствени форми, като настойки, екстракти, сокове, лапи и др.

Настойки — tincturae, са течни спиртни, спиртно-водни или спиртно-етерни извлеци от растителни суровини, получени без нагряване. Най-често се приготвят със 70° или 40° спирт. Смляната растителна суровина се поставя в подходящ съд, обикновено стъклена бутилка или буркан, залива се със спирт, захлупва се и се оставя да престои 7 денонощия. При приготвянето на не силно действуващи настойки е прието съотношението между растителната суровина и готовата тинктура да е 1:5. Например от 100 г растителна суровина трябва да се получат 500 см3 настойка (тинктура). След седмица настойката се отлива, добре се изстисква растителната част и се прецежда през тънък плат или през няколко слоя марля. Настойките трябва да бъдат бистри и да притежават вкуса и миризмата, характерни за изходната суровина.

В домашни условия не трябва да се приготвят настойки от отровни или силно действуващи лечебни растения. Би трябвало да се знае, че при тях съотношението между растителната суровина и готовата настойка е 1:10.
Настойките могат да се съхраняват по-продължително време.

Те се употребяват в по-малки количества, обикновено на капки.

Екстракти — еxtracta, представляват концентрирани извлеци от растителни суровини. В зависимост от консистенцията те биват: течни екстракти (extracta fluida), гъсти екстракти (extracta spissa), сухи екстракти (extracta sicca) — със съдържание па влага не повече от 5%- Методът па тяхното приготвяне е по сложен и не се препоръчва приготвянето им при домашни условия.

Лапи — cataplasmata, ситно смлените или счукани части от лечебни растения се заливат с необходимото количество топла вода, за да се образува гъста каша, която се намазва върху тензухена кърпа. След налагане върху съответното място лапата се покрива с по-плътна кърпа. Най-често прилагани са лапите от синапено брашно, които се приготвят с хладка вода (с температура около 30°С).

Синапеното брашно за малки деца и хора с по-чувствителна кожа се разрежда с пшеничено брашно и едва тогава от него се приготвя лапа.

Лекарствени сборове или чаеве — species, както вече бе споменато, могат да се получат в готов пакетиран вид от билковите аптеки и от аптеките с билкови сектори. Те могат да бъдат приготвени и самостоятелно по следния начини:

Растителните части се надробяват поотделно, като листата, стръковете и корите се нарязват на дребни части, а кожестите листа (напр. мечо грозде) се превръщат в едър прах.

Корените и коренищата се режат или се надробяват.

Плодовете и семената се смилат или се оставят цели.

Цветовете и дребните цветни кошннчки се използуват цели. След това се претеглят необходимите количества от всяка растителна част съобразно предписанието или рецептата и се смесват внимателно и равномерно с лопатка върху чиста хартия или в подходящ съд. Така приготвеният чай трябва да представлява еднородна смес.

Чаеве, съдържащи ароматни билки, се съхраняват в тенекиени кутии.

Приготвените чаеве могат да се употребяват като запарка или отвара за вътрешна или външна (гаргара, бани на краката, промивки) употреба.

Тъй като лечението с билки се прилага предимно при хронични заболявания, те се употребяват обикновено доста продължително време — един, два и дори повече месеца. При такива случаи се препоръчва след всеки месец на лечение с билки да се прави почивка от една-две седмици. При някои заболявания се препоръчва сменяща се терапия със сходни по действие, но различни лечебни растения — при бъбречни заболявания, при запек и др. Ако се налага приготвените лекарства в домашни условия да се подсладят, това трябва да се прави непосредствено преди изпиването на дневната доза. Употребяват се обикновено захарен сироп или мед.

4. БИОЛОГИЧНО АКТИВНИ ВЕЩЕСТВА В ЛЕЧЕБНИТЕ РАСТЕНИя

В растенията наред с първичните съединения, които пряко участвуват в обмяната на веществата, се синтезират и много други органични съединения, разглеждани най-често като вторични вещества. Някои от тези вещества имат ясно изразена биологична активност и се използуват за лечение на различни заболявания. В билките се съдържат най-често сложни комплекси от вещества с различна химична природа.

Лечебното действие на билките се дължи на съдържащите се в тях химични съединения. През последните години в резултат на интензивни проучвания познанията за химичния състав на растенията нараснаха многократно. Така например преди около 25 години броят на познатите алкалоиди беше не повече от 500, а днес вече са установени над 5000 различни алкалоиди. Заедно с химичното изучаване на лечебните растения и изолирането на нови субстанции са проведени и обширни фармакологични изследвания за определяне биологичната активност на много природни съединения.

В настоящия раздел ще бъдат разгледани накратко някои от най-важните биологично активни съединения, като гликозиди, алкалоиди, дъбилни вещества, терпени (като съставки на етеричните масла) и др. Повече подробности за химичните съединения, които се съдържат в лечебните растения, могат да се намерят в посочената специална литература.

4. 1. ГЛИКОЗИДИ

Гликозидите са една от най-големите групи биологично активни съединения с твърде разнообразна структура и много широко разпространение в растителния свят. Молекулата им е изградена от две части: захарна част, наречена гликон, и нe-захарна част— агликон или генин. Трудно разтворимите във водата агликони при свързване със захарите стават много по-разтворими.

От химично гледище се различават няколко типа гликозиди:
1. О-гликозиди, в които захарният компонент е свързан с хидроксилната група на агликона.

2. С-гликозиди, в които връзката сежду агликона и захарта е чрез въглеродни атоми. Този тип гликозиди много трудно се хидролизират. Такива са някои флаво-нови гликозиди, например витексин, който се съдържа в плодовете на глога и има доказано кардиотонично действие.

Освен посочените две групи О- и С-гликозиди в растенията се срещат и S- и М-гликозиди.

Химичният характер на агликоните е твърде различен. Те могат да бъдат алкохоли, феноли, киселини, полифеноли, лактони, отнасящи се към различни химични групи, например терпени, стероиди, хипони, иридоиди и др. В последно време са установени и гликозиди с алкалоиди и сесквитерпенови лактони.

Захарната част може да бъде от една или повече монозахаридни молекули и в зависимост от това се различават монозиди, биозиди, триозиди и т. н. Номенклатурата на гликозидите не е еднаква, но често се използува окончанието — озид. Наред с това се употребяват и традиционни названия, като например рутин вместо рутозид (флавонолов гликозид с алгикон кверцетин и захарен компонент биозата рутинеза, която е изградена от глюкоза и рамноза). В растенията най-често се срещат в-гликозиди, които са много по-трайни от а гликозидите.

Гликозидите, конто се съдържат в лечебните растения, в зависимост от химичната природа на агликона се разделят на следните основни групи:

Фенолни гликозиди.
Агликоните на тези гликозиди са феноли или фенолни киселини. от групата на фенолите най-често се срещат гликозиди на хидрохинона и флороглуцина. В някои семейства, като например Върбовите (Salicaceae) и Пиреновите (Fricaceae) тези гликозиди са твърде широко разпространени. Към сем. Пиренови принадлежат мечото грозде и червената боровинка, в листата на които се съдържат гликозидите арбутин и метиларбутин с дезинфекциращо пикочните пътища действие. От групата на фенолните киселини с най-голямо значение са производните на бензоената и хидроксиканелената киселина като например р-кумарова, кафена, ферулова, салицилова, галова и др. Някои от тях, като например ферулезата, са с доказано жлъчетворно и жлъчегонно действие. Освен гликозидно свързани фенолните киселини често се срещат свободни или под форма на депсиди. Елаговата киселина, която влиза в състава на някои хидролизиращи се танини, е депсид на галовата киселина. Тя има силно кръвоспиращо действие. Широко разпространена в растенията е и хлорогеновата киселина, която е депсид между кафена и хининова киселина.
Тя е с жлъчегонно действие. В много представители на семейство Устноцветни се съдържа и депсидпата розмаринова киселина.

Флавоноидни гликозиди.
Агликоните им са флавони, фавоноли, халкони, изофлавони н др.

Названието на тези съединения идва от „флавус" — жълт, тъй като са оцветени от бледожълто до жълтооранжево. Тези пигменти са широко разпространени и се срещат почти във всички растения и растителни части. Придават жълтия цвят на много цветове, но се съдържат и в листата, корените и плодовете.

Биологичната активност на флавоноидите се проявява в различни насоки:
а) повишават устойчивостта на капилярните кръвоносни съдове, увеличават тяхната еластичност и затова се прилага при кръвоизливи от различен произход, а също и като профилактично средство при начална склероза на кръвоносните съдове;
б) доказано е, че диуретичното действие на някои билки се дължи на съдържащите се в тях флавоноиди, като например хвойна, хвощ, изсипливче, листа от бяла бреза, цвят от бъз и др.;
в) стимулират сърдечната дейност и понижават високото артериално налягане (хипотензивно действие) — напр. някои от съединенията, съдържащи се в глога;
г) установено е, че някои флавоноиди имат и спазмолитично действие — например съдържащите се в лайката гликозиди на апигенина, лутеолина и кверцетина;
д) флавоноидите имат значение и като естествени противоокислители, например предпазват витамин С от окисляване.

Антоцианови гликозиди.
Тази група обхваща червени, сини и виолетови багрила, които се съдържат в плодовете и цветовете на много растения. По химична структура са твърде близки до флавоноидите, към които често се отнасят. Познати са над 300 антоциановн гликозида, но те са производни само на около 15 агликона (антоциаиидини). Действието им е подобно на флавоноидите, като влияят върху пропускливостта на капилярите. Освен това имат противовъзпалително действие и се използуват при някои очни заболявания.

Повишават остротата на зрението даже при недостатъчно осветление. С подчертана активност в това отношение са антоциановите гликозиди, съдържащи се в плодовете на черната боровинка.

Антрагликозиди.
Аглнконите им са производни на антрацена и в зависимост от степента на окисленост биват антрахинони, антропи и антраноли. Антрахиноновите гликозиди се срещат главно в представители на семействата Лападови, Зърнастецови, Брошови, Бобови и Кремови. Антрахиноните отдавна са познати като слабителни или пургативни средства при хроничен запек. По-често срещаните антрахинонови глнкозиди са производни на агликоните хризофанол, алоеемодин, франгулаемодин, реин, фисцион и др. Те се съдържат в корените на ревена, в корите на зърнастеца, в листата и плодовете на сената и др.

Кумаринови гликозиди.
Те са производни на а-пирона, но могат да се разглеждат и като лактони на о-хидроксиканелената киселина или по-общо като фенилпро-панови производни.

Основен представител е кумаринът, ядрото на който взема участие в структурата на всички кумаринови съединения от този тип. Различават се няколко основни групи — кумарини, изокумарини, фурокумарини и пиранокумарини. Разпространени са главно в семействата Сенникоцветни, Седефчеви, Розоцветни, Бобови, Сложноцветни, Картофови и др. От тази група са познати около 200 съединения. Някои от техните производни притежават спазмолитично и диуретично действие, а други разширяват коронарните съдове.
Фурокумарините абсорбират силно ултравиолетовата светлина и във връзка с това влизат в състава на препарати против слънчево изгаряне. За някои съединения от тази група е установено, че имат и слабо седативно действие. Дикумаролът е субстанция с антнкоагулантно действие. Всред кумарините се срещат и токсични вещества. Например гъбата Aspergillus flavus продуцира токсин със силно канцерогенно действие. Този тип съединения се съдържат в хранителни продукти, поразени от плесенни гъби.

Сърдечно действуващи гликозиди.
Названието на тези гликозиди идва от тяхното специфично действие върху сърдечния мускул. Както по действие и терапевтично приложение, така също и по строеж на агликоните те са много добре обособена група.
Агликоните им имат стероидна структура и са подобни на половите хормони, жлъчните киселини и витамин D. По строеж се отнасят към две основни групи:
а) карденолиди — в листата на червения и вълнестия напръстник, горицвета, боянката, зокума, момината сълза и др.;
б) буфадиенолиди — в кукуряка, морския лук и дяволската уста. Наред с терапевтичното си действие при сърдечна недостатъчност тези съединения са силно токсични, поради което използуването им трява да бъде винаги под лекарски контрол. Лечебните растения, които съдържат сърдечно действуващи гликозиди, се използуват главно като суровина за производство на лекарствени препарати от химико-фармацевтичната промишленост.

Сапонини.
Названието на тази голяма група природни съединения идва от латинската дума „сапо" — сапун, поради това, че техните водни разтворя при разклащане силно се пенят и образуват стабилна, дълго неизчезваща пяна. Те са безцветни вещества, най-често с добра разтворимост във вода и характерното свойство-да лизират (разрушават) червените кръвни клетки, т. е. проявяват хемолитична активност.

Агликоните на сапонините носят специфичното название сапогенини. В зависимост от химичната структура на сапогенините се различават две основни групи:
а)стероидни сапонини и
б) тритерпенови сапонини.

Стероидни сапонини.
По химична структура те са близки с половите хормони, сърдечните гликозиди, стеролите и имат еднакъв основен скелет с тях. Стероидните сапонини се срещат главно във видове от следните семейства: Кремови, Диоскорееви, Агавови, Картофови, Бобови, Живеничеви и др. Те имат голямо значение като изходна суровина за синтез на стероидни хормони и производни на кортизона. Най-подходящ за тази цел е сапогенина диосгенин, който се получава главно от представители на Диоскореевите, но също от някои видове Картофови и Бобови напр. от семената на сминдуха. Някои стероидни сапонини имат антибактериално и противегъбно действие.

Тритерпенови сапонини.
Сапогенините на тези гликозиди са тритерпени. Според броя на бензолните ядра, които изграждат тяхната молекула, те се делят главно на пентациклични и тетрациклични. По-широко са разпространени пентацикличните и повечето от сапонините, които се съдържат в лечебните растения, са от в-амиринов тип.

Най-важните тритерпенови сапонини са: есцин в конския кестен, сапорубин в сапунчето, глициризин в сладника, примуласапонин в игликата, хедера-сапонин в бръшляна и др.
Тритерпеновите сапонини намират приложение в терапията предимно като отхрачващи средства — експекторанти, подпомагащи отделянето и изхвърлянето на храчките от дихателните пътища. Те дават добър ефект само в подходящи дози, а при приемане на по голямо количество предизвикват гадене и дори повръщане.

Освен това сапонините активират слюнчените жлези и секрецията на стомашно-чревната, лигавица, с което благоприятствуват храносмилането. Притежават интересното свойство да улесняват резорбцията на веществата в храносмилателната система. Сапонините се използуват и като емулгатори. Най-силният цитостатик от растителен произход засега се смята тритерпеновият сапонин, изолиран от цикламата, но не се прилага поради силна токсичност.

Иридоидни гликозиди.
Агликоните им най-често имат основен скелет, изграден от циклопентанов пръстен, кондензиран с а-пирон. Тези съединения обикновено са със силно горчив вкус.

Разпространени са изключително в двусемеделните растения. Особено често се срещат в сем. Живеничеви (аукубинов тип), сем. Устноцветни (херпагозид), сем. Брошови (асперулозид), сем. Тинтявови (секоиридоиди) и сем. Дилянкови (валепотриати). Някои от иридоидите са антибиотици с антибактериално и противогъбично действие. Валепотриатите, съдържащите се в дилянката и други видове от сем. Дилянкови, имат ясно изразено седативно действие. Секоиридоидите на сем. Тинтявови са горчиви вещества, отдавна познати като апетитовъзбуждащи средства. Някои иридоиди имат освен това хипотензивно и противовъзпалително действие.

Цианогенни гликозиди.
При разпадането си под действието на специфични ферменти тези гликозиди отделят циановодород. Разпространени са най-често в представители на сем. Розоцветни (амигдалин в горчивите бадеми), а също в сем. Живеничеви (пруназин), в сем. Бъзови (самбунигрин) и в сем. Ленови (линамарин). Цианогенните гликозиди се намират в семената, но също в листата и корените.

Тиогликозиди.
Това са гликозиди, съдържащи сяра. Под действието на ферменти те се разпадат и отделят етерично масло, което силно дразни кожата и лигавиците. Най богати на тиоглюкозиди са растенията от сем. Кръстоцветни, между които черният синап, съдържащ синигрин. Освен това те се срещат в латинката, резедата, в някои видове млечки и във видовете лук. Тиоглюкозидите имат бактериостатично и противогъбно действие, а някои са с жлъчегонно действие (например съдържащите се в ряпата).

4.2. АЛКАЛОИДИ

Алкалоидите са природни съединения с основен характер, в молекулата на които винаги има азот и се отличават със специфично физиологично действие. Повечето от алкалоидите са силно токсични съединения и само в терапевтични дози се използуват като лечебни средства.
Алкалоидоносните растения най-често намират приложение като суровина за производство на лечебни препарати и много по-ограничено се употребяват направо като билки.
Към типичните алкалоиди се отнасят главно хетероциклени съединения. Класификацията на алкалоидите е в зависимост от хетероциклената система, която изгражда основното ядро.
По-важни групи са следните:

Пиридинови и пиперидинови алкалоиди.
Към тази група се отнасят:
никотинът, който се съдържа в листата на тютюна;
изопелетиеринът, основна съставка на наровите кори, а също е намерен и в жълтата тлъстига заедно с алкалоида седамин; силно отровният кониин, който се съдържа в бучиниша.

Хинолизидинови алкалоиди.
Съдържат се предимно в представители на сем. Бобови.

Последна промяна ( Вторник, 25 Февруари 2014 20:13 )